Метеора 01.07.2011 – 03.07.2011

В предния пост обещах да разказа за пътуването до Метеора, което направихме с един колега миналия уикенд. Не бяхме мислили за конкретна дата, а просто беше решено да е “някой уикенд”. Съответно, към края на седмицата, когато плановете ни бяха ясни, решихме, че сега му е времето. То буквално сега си му беше времето, защото въпросният петък в София беше адски студено, а и както разбрахме впоследствие, поройният дъжд не е спрял 2 дни.

Преди да започна искам да направя малко уточнение – снимките надолу не са наредени в конкретна последователност, нито имат общо с пасажите текст около тях. Просто съм ги разпръснал из поста, защото се получи дълъг и общо взето хората си искат картинки! Всички са дело на Любо, тъй като аз по това време нямах апарат. Освен това кликайте върху тях за по-голям размер.

Ден 1

Петък около в 15 часа потеглихме директно от офиса – аз с новата кола, а той с мотора си. Излезнахме от София в посока Перник и после надолу през Дупница и Благоевград, с крайна цел КПП Кулата. Това беше първото ми по-сериозно пътуване с колата и бях доста въодушевен от това да я изтествам във всякакви условия – магистрали, междуградски пътища, планински изкачвания и спускания. Освен това бях си поставил за цел да постигна впечатляващ разход. Но за това по-късно. Засега бях на ръба да си прережа вените от влачещите се колони с автомобили, които се образуваха постоянно. Предполагам мнозина от вас са пътували по този път и знаят, че той е сравнително натоварен, особено в подобни часове и дни. От друга страна пък, пътната настилка е добра и човек може поне да се опита да кара с 90, каквото е и ограничението в по-голямата част. Уви, имаше хора, които се търкаляха с не повече от 70 и това както винаги предизвикваше доста рискови ситуации, тъй като останалите шофьори се изнервяха. Освен това по мое мнение, специално на този път, местата за изпреварване с чиста видимост не са кой знае колко много. Разбира се, колегата с мотора нямаше особени проблеми с изпреварванията, но тъй като се движихме заедно, трябваше да се съобразява с мен. Освен нерви, губихме и време. Е, цялото това малоумно точене си имаше и предимство – и без това ниският разход стана още по-нисък (на моменти бордовият отчиташе 3.5л/100, което за 2-литров двигател със 150 коня и сравнително тежко купе си е доста прилично). Все пак краят му се виждаше, приближавахме КПП-то, а лампата ми светна. Цените на горивата в Гърция не са особено приятни за нашия джоб (разлика от минимум 60 ст.), така че бях решил да заредя на макс още в България и да се надявам да ми стигне. Е, напълних канчето догоре, като резултатът беше виден дори по обувките ми. Отново потеглихме и след 10-ина километра преминахме на Гръцка територия. Това беше моето първо влизане там и честно казано бях малко на нокти, което всъщност от една страна е хубаво.

[singlepic id=209 w=578 h=385 float=]

Първото нещо, което ми направи голямо впечатление беше, че първите 20-30 км почти нямаше трафик. Наистина беше странно, като се има предвид какво количество автомобили влизаха от България. Освен това пътищата все още се характеризираха с нашенските трапове.

Честно казано не мога да ви кажа точно пътя, по който минахме, защото GPS-a беше в моторджията, но прекосихме през няколко големи града в началото, като разбира се на няколко пъти се замотахме из детелините им. В единия от тях попаднах в най-голямата дупка евър. Както винаги се случва, виждаш я в последния момент и обикновено няма как да я избегнеш, защото е по цялата ширина на пътя. Аз си бях прилично засилен и след като попаднах в близо 30-сантиметровия трап, колата така издрънча, че ако си бях направил кардиограма секунди след това, щеше да се види, че миниинфарктът е налице. Все пак демидж нямаше, но определено треперих следващите стотина километра. Всъщност разстоянието, което ни оставаше беше около 350 км, а времето напредваше. Помотахме се още малко докато намерим правилния път и след като се качихме на магистралите започна едно дъъъъълго и продължително взиране в една точка.

[singlepic id=210 w=578 h=385 float=]

Доста хора ме бяха предупредили да спазвам стриктно скоростите и аз се стремях да го правя (е, с леки изключения). Магистралите също бяха толкова пусти, колкото и останалите пътища, а това в комбинация със започващия залез и липсата на човешко присъствие в колата, яко ме подтискаше. Да не говорим, че по пътищата не срещнахме един полицай, но за сметка на това има доооооста камери. Метални кутии с празни очи, гледащи толкова съсредоточено, че имаш имаш чувството, че се взират в само и единствено в теб и всеки момент ще мръднат или премигнат. Сякаш машините ни контролираха! Абе, цялта ситуация можеше да се обобщи като микс от Матрицата и филм на Дейвид Линч. Е, опитах се да се разсейвам, като разглеждам природните красоти на страната. Веднага правят впечатление невероятните празни пространства през които пътувате. Говоря за огромни долини и низини, в които погледът ви се шири до плюс безкрайност. Наистина създават усещането за мащаб, за епикнес. Наред с това обаче започвате да обръщате внимание, че всъщност може да видите въпросните дарове на майката природа. Причината? Покрай магистралите няма рекламни билбордове! Освен тях обаче няма и бензиностанции! Не, последното не е за възхвала, тъй като мотористът е с доста по-плитък резервоар и има нужда от зареждане често. За да заредите е нужно да слезете от магистралата и да потърсите бензиностанция в радиус от 5 км, след което да се върнете. Честно казано на мен това ми се струва доста идиотско… поне сега. Нищо не пречи на всеки 100км. да има по една бензиностанция, но явно хората са доста стриктни в това отношение. След като намерихме някакъв квартален Шел и той зареди, продължихме по пътя си. Сред всичките гледки, на които успях да се настия най-голямо впечатление ми направи конкретно една. Представете си огромно празно пространство, на което края се вижда десетки километри напред, а в равната част, около магистралата – обработваеми житни поля. Насред тях се издигат две титанични електроцентрали, изхвърлящи огромно количество пушек, оформящ гъста завеса. Слънцето тъкмо се скриваше зад планините и последните му лъчи се процеждаха през въпросната завеса, създавайки много силен пост-апокалиптичен ефект, защото и без това целият този пейзаж беше наситен в жълто. Такава картинка досега не бях виждал и се бях изциклил много сериозно. Това беше един от онези моменти, които съществуват за около минута и наистина ми се стори толкова уникален, че дори реших да го кръстя “Фукушима”.

Ениуей, продължихме по иначе безкрайно скучната магистрала, а на мен съвсем сериозно ми се доспиваше. Това се случваше поради редица причини – първо, на нашите магистрали винаги има кой да те държи нащрек, тъй като или изпреварва селската или ти мига, за да му дадеш път. Тук, поради царящото безлюдие, никой не успя да ме притесни (само един тип с А6-ца, който се беше лепнал за мен по едно време… познайте от коя държава беше). Втората причина е, че след дългия работен ден и пътят, умората взе да си казва думата. Третата причина е, че от самото начало на пътуването слушах един-единствен диск – The Matrix OST. Бях го преслушал вече сигурно 5 или 6 пъти и определено не бях на себе си. Заканвах се при всяко спиране да го сменя, но уви, все забравях. Та точно преди да заспя се отклонихме от магисралата и започнахме да се изкачваме по някакво наглед приятно планинско шосе. Навън си беше напълно тъмно и това ме накара да се посъбудя, за да не излетя някъде. В един момент обаче пътят започна доста да ми харесва. Спрях си климатроника, музиката (йес!), отворих прозорците и единственото, което исках да чувам бе звукът на двигателя. Пътят се оказа доста дълъг и по-якото – със супер асфалт. Беше истинско удоволствие да караш в прохладна лятна нощ, с отворени прозорци, на непознат, безлюден път и със стабилна скорост под ясното и изпълнено със звезди небе. Сетих се за тази песен. От време на време засичахме насрещнодвижещи се автомобили, които или караха на дълги, или ползваха фаровете за мъгла. Всъщност всички ползваха фаровете за мъгла, но едни в комбинация с дълги, а други не. Не знам, явно не знаят за какво служат.

[singlepic id=211 w=578 h=384 float=]

По едно време в ясното небе започнаха да се открояват гигантски силуети. Една от тези гледки, които ви карат да настръхнете от величието пред вас. Разбрах, че сме наближили местноста и ни остава съвсем малко път. Около Метеора има две… селца или градчета (не знам кое е точно) – Kastraki и Kalampaka. Ние бяхме в първото и по-малкото. Къмпингът ни се казваше Vrachos Kastraki (още инфо тук и тук). Приятно местенце, в което пристигнахме около 22:00 часа. Няма нужда казвам, че изглеждаше… пусто, но да приемем, че за този час е нормално. Всъщност цялото градче беше пусто, заведенията светеха, но по масите имаше максимум 3-4-ма човека. Странно, но пък и по-добре – не ми се бута в туристи. Идеята беше да спим или на палатки или в бунгало. Явно мързелът и умората си казаха думата, защото единодушно избрахме бунгало, а и цената не беше кой знае колко отгоре – 25 евро на вечер за цяло бунгало, срещу 18 евро за една палатка. След като буквално хвърлихме багажа си вътре, седнахме в ресторантчето на къмпинга и зачакахме гладни-гладни. По едно време един старец смъмри някакъв тип и той взе че стана, изваждайки шушлековите шорти от задника си. Дойде с едно меню под ръка и взе да ни разпитва кви сме, откъде сме. Тук започна и странното ми поведение при комуникация със сервитьори. След като ни поразпита и взе поръчките ни, пичът изтърси нещо от рода на “Greece nice, a?”. Колегата Любо веднага скочи с “Yes, yes, very!”, докато аз без да асимилирам какво ме пита намусих физиономия и с жестове направих “горе-долу”. След като осъзнах, че току-що СИ изпросих плюнка в мусаката, се опитах да замажа положението, но човекът вече беше ни обърнал гръб. Последва неловко мълчание от моя страна и срамен поглед, след което бурен смях, защото очевидно и Любо очакваше “бонус” към своята мусака. Храната дойде учудващо бързо и за щастие нямаше “екстри”. Между другото гръцката мусака няма почти нищо общо с нашата. Интерсна е като вкус, но в нея няма нещо, с което да се нахраните. Ударихме по една бира Mythos и директно хоризонтал. Бунгалото беше доста компактно, с 4 легла (едно върху друго по двойки), климатик и трагична locking стистема. През нощта бях тормозен от някакъв гигантски (явно) и кръвожаден комар, който ми изсмука кръвчицата и не пукна, защото повтори упражнението и на втората вечер.

И така приключи първият ден от скромното пътешествие.

прочети нататък »

HappyCrossroads

От доста време не бях публикувал проект, но ето, че наскоро най-накрая успях да пусна един, който мъча от няколко години. HappyCrossroads е от онези проекти, в които сменяш 10 пъти концепцията и дизайна, който междувременно всеки месец ти се струва ту готин, ту грозен. Наскоро седнах и дооправих една WordPress тема, която трябваше да бъде общ блог за мен и приятелката ми, но в крайна сметка се преобрази във фоторазказ-ен сайт. Там ще публикуваме кратки истории за пътуванията ни, като целта е да разказваме с колкото се може повече снимки и по-малко думи.

В момента сме пуснали три стари пътешествия – Амстердам, Будапеща и Берлин, а още 2 чакат на Draft. Надявам се сайтчето да ви хареса и аз се надявам все по-често да има приятни истории за показване/разказване.

Чисто технологично сайтът представлява една изключително изчистена WordPress тема с щипка flexbox красоти.

Разходка до Португалия – Синтра, Порто, Лисабон

Здравейте! През пролетта на миналата година направихме едно яко пътуване до Португалия. Не се топнахме в Атлантика, но пък за останалите яки неща може да прочетете тук.

Бирички в Прага и Бърно

Признавам си без бой, че съм занемарил блога си безобразно. Това обаче не е от мързел, а от факта, че 2015 е годината, в която продюсвам множество малки проектчета, които от години висят в кю-то. Абе, много работа един вид. От време на време обаче пътувам и може прочетете скромното разказче от пътуването ни до Чехия в другия ми “блог”, където също е мъка да излезе нов пост. Бирения туризъм в Чехия се случи в началото на май месец, но едва сега се появява на бял свят. Приятно четене все пак!

Contact
captcha