Весела Коледа и щастлива Нова Година… само за 9 и 99 без ДДС!

За разлика от миналогодишния ми пост, който съдържаше просто едно пожелание и стана популярен наскоро (дори има 59 фейсбука?!), този мисля да е малко по-обширен, по-сериозен и по-стойностен. Провокира ме днешният ми разговор с една приятелка, в който стана дума за празниците и в какво са се превърнали те. Задавали ли сте си този въпрос напоследък? Аз се питам всяка година…

Не съм от старото поколение. На 24 съм и въпреки това вече не виждам коледния дух, не го усещам. Кога стана това? Как стана? Нямам представа, но светът се променя, променяме се и ние. Преди време, наближаваха ли празниците, у мен се зараждаше едно топло чувство, чувство на спокойствие, миг на удовлетворение. Щях да видя цялото семейство накуп! Спомням си нетърпеливите ми ръце, разкъсващи подаръка, спомням си домашния уют, спомням си усмивките. Порастнах. Беше вечер, а навън снегът не спираше вече няколко дни. Толкова беше натрупало, че стигаше до кръста. Не беше почистено, но на кой му пука? Детски гласове кънтяха в далечината (бел. авт. преди време имаше един мистичен феномен децата да си играят навън… да бе, на улицата!). Аз седях до парното и гледах падащите снежинки. Всичко беше бяло, всичко беше тихо, но въпреки това усещах Коледата която се носи по улиците и почуква на хорските врати. Гледах и се усмихвах. Поглеждах към баба ми, която подмяташе разни вкусотии насам-натам и отново се вторачвах навън. Знаете ли, че е срахотно да гледате падащите снежинки през прозореца докато сте на топло. Само така може да усетите истински топлината… Но всъщност топлината я имаше винаги, дори когато бяхме навън в наистина зимните температури. Помня, че усмивката не слизаше от лицата ни. Помня и спокойствието. Сякаш имаше време за всичко и часовникът отброяваше веднъж на минута. А обикновено когато нещо ни е приятно времето лети, нали? Вече да. Отново порастнах. Чувството обаче си оставаше все същото. Това бе любимият ми период от годината… някак заслужен неин финал. Но мине ли Коледа нещата не се променяха, защото идваше Нова Година, а веселието не спираше и за миг.

И някъде там, някъде там, измежду тези години нещо се промени, нещо промени хората. Ние, като всеки друг жив организъм се адаптираме. Явно това се е случило и с мен. Промених се и аз, но въпреки това спомените, които имам, ще останат вечни. Тъй като тук мога да пиша каквото си искам, реших да оставя отпечатък, защото в един момент човек наистина “трябва да си го каже”. Но да се върнем на темата – какво виждам сега? Всичко, но не и коледен дух. Всичко, но не и празнично настроение. Техните места са заети от материалното. Всеки бърза да купува, да подарява… сякаш човек е живял през изминалата година само и само, за да му бъде подарено нещо. Подаръкът може да се направи всеки ден, не е нужен специален повод, но не всеки ден може да бъде притегателен дотолкова, че да събере близките на едно място. Не съм от най-религиозните хора, но мисля, че празниците като Коледа са за да ни сплотят, за да може поне един ден от иначе шибаната година да сме с хората, които обичаме и да ги даряваме с любов. В съзнанието имам спомен за някакви кадри, в които питат едно болно момиченце какво иска за Коледа, а то с чиста душа и най-истинския поглед отговаря “Искам да бъда с татко, с мама, с баба, с дядо…”. Толкова ли много иска? Наистина понякога не ценим това, което имаме… Но не е задължително да бъдем добри само към ближните. Можем да бъдем добри с всеки. Времената обаче са тежки, хората са изнервени, добрината ни стига само за човека до нас, а понякога и за него не. Парите пък не стигат за никой. Вървя по улиците и виждам тъжни хора. “Какво ти коледно настроение, пак вдигат тока!”. Да, но някои хора ще “празнуват” навън, а единствената топлина, която ще усетят ще бъде от лампите по витрините на някой скъп магазин. Само че нашият живот е на толкова високи обороти, че ни е трудно да забележим подобни неща. Но дори и да видите някой просяк на улицата след като съвестта ви е ударила… бихте ли му дали нещо? А ако трябва да избирате между това дали да му купите хляб или с парите да вземете нещо на детето си, което ви очаква вкъщи? Оправданията… но те са оправдания пред кой? Сигурен съм, че сте виждали бездомни хора, които делят храна с кучетата си и колкото и да е зле положението винаги се грижат за своя другар. Аз съм убеден, че кучето усеща това, но да не навлизаме във “Философия на четири крака”.

Стоя и гледам през прозореца. Парното не работи, навън е мъгливо и няма сняг. Няма ги детските гласове (всъщност напоследък не мога да видя деца играещи навън), няма я топлината. Няма никой, всеки е у тях, бори се за оцеляване. Тук-там се среща някой бунтовник решил да сложи коледна украса, но отсега знае, че ще му стане лошо като дойде сметката. Елхи, играчки, коледни промоции. Някакви хора ти се усмихват, пожелават ти весели празници, но това се случва на изхода, когато вече са ти взели паричките. Лицемерие. Излизаш от магазина и хора с наведени глави. Щъкат насам-натам и се чудят кое, какво и как.

Замислям се… може би нашето поколение е убиецът на празниците? Може би не се научихме какво представлява това? Може би израстнахме във виртуалната ера, а там Коледа няма… има Like!. А може би семейната трапеза вече не е достойно място за празник… може би Sin City е? Но да спра с можеби-тата, че може би ще засегна някой индивидуално…

Всъщност този пост е един безпорядък от мисли, които просто ми идват. Има още много неща, които искам да кажа, но мисля, че схванахте посланието. Знам, че има хора, които споделят моето мнение и също така се чувстват безсилни да променят каквото и да е, просто защото в случая е важна групата, а не индивидът. “Да, ама индивидът изгражда групата!” ще ме контрира някой. Ми така е, ама не и когато индивидите са яко разделени.

Стига толкова размишления за една вечер обаче. Това е от мен и искрено ви пожелавам да прекарате приятно празниците, да бъдете с любимите хора и ви подканвам да направите поне една добрина. Направете я и на Нова Година. Няма да усетите как ще ви стане навик…

Антисоциалните социални мрежи

Въпрос. Ползвате ли поне една от популярните социални мрежи? Ама, разбира се… ако попитате хората около вас, 99% от тях ще отговорят положително. Това е така, защото плавно и неусетно тези виртуални храмове станаха дом на много загубени или заблудени души. Манията е обсебила света дотолкова, че всяко пеленаче получава Facebook акаунт веднага след своето първо кърмене. Все пак не искам да оставате с впечатление, че ненавиждам подобен тип “удоволствия”. Напротив, намирам ги за изключително полезни, но просто не мисля, че се ползват един вид… правилно. Казвам го, като човек, който прекарва доста време пред компютър, тъй като работата ми е свързана с това. В пряк и преносен смисъл виждам как хората около мен започват да приличат на зомбирани агънца, блеещи “шш-ее-ъ-ъ-р”.

Twitter Addict

Замислете се в какъв свят живеем. Свят на комуникации, свят на информационни технологии. Свят на преинформирането, както започнах да му казвам. Той е нещо, като октопод, който е пуснал пипалата си и постоянно се храни със свежа мръвчица. Ето защо почти всички младежи са залепнали, а тенденцията е възрастовата граница постоянно да расте. Я се замислете отново как започва денят ви. Още със ставането си човек пуска или радио или телевизия, като по това време вървят какви ли не сутрешни блокове. Дори да не обръща внимание, информацията достига до него и малкото му мозъче започва да се напряга. След това, качвайки се в колата на път за работа много често се случва хората да предпочетат радио заради човешкия глас, който да ги досъбуди. На работа, ако приемем, че тя е зад компютър, се почва истинският екшън. Компютърът е прагът на пещерата, в която се затваряме. Там, един нормален средностатискически млад човек и потребител има поща (лична или служебна). Секунди след пускането на машината се чуват и познатите звуци от Skype, ICQ, MSN и подобните месинджъри. Естествено нещата не приключват с това. Наред е браузърът, в който вече се зареждат няколко новинарски сайта, включително крастите Facebook, Twitter или MySpace, може би някой друг блог, форуми, които следите, RSS фийдове… изобщо времето, което е нужно да се обиколят всичките тези щуротии е наистина нереално много. Но това е само началото, защото следва почасова проверка, като между другото съм сигурен, че всеки провежда и няколко телефонни разговора. Разбира се, всичко изброено горе е частен случай, но доста от нормалните компютърджии правят поне 8 от тези 10 неща. Целият този поток от нули и единици продължава до края на работния ден и се пренася у дома, но в обратната последователност. Както сами виждате разширих кръгозора и вече не засягам само социалните мрежи, а много повече, но въпреки това пропуснах неща от типа на лаптопи, PDA, комуникации през мобилен телефон, хартиената медия, сайтове за запознанства, SMS-и, IRC ако искате… Всяко едно от изброените средства за получаване на информация си има своя чар и грабва потребителя, взимайки душата му. Точно за това гореописаната ситуация е много реална и често срещана.

Facebook Junkie

Сега попитайте хората около вас защо ползват една от тези мрежи, например Facebook. Доста от получените отговори ще бъдат “Защото всичките ми приятели са там”, “Не знам, простотия е, но продължавам да влизам” и т.н. Всъщност много хора не могат да намерят ясно приложение на доста от този тип мрежи. Като се замислите теоретично възможностите са неограничени, но практически хората се насилват да ги ползват. Юзърите обикалят, пускат линкове, теглят късметчета, решават куизове, туитват, чатят, четат… Аз съм на принципа, че ако човек иска да се свърже с друг (а това е основната цел, от която тръгва всичко), може да го направи с един единствен месинджър. Ако искам да споделя нещо с много хора, то отново бих ползвал месинджър и в краен вариант социална мрежа, но дори тогава няма логика всичко, което намеря да бъде споделяно с всички, просто защото няма да е интересно на цялата аудитория. Така затрупвам приятелите си с излишна информация, а аз не желая това. И какъв е извода? Работата може да се свърши и с по-малко ресурс, стига човек да си налага граници. Но “модата” бута тези граници и особено младежта си позволява да прекарва прекалено много време зад виртуалната си маска. Нещата са същите, както едно време при бума на ICQ и IRC, когато хората започнаха да се крият зад монитора, зарибявайки мацки например. Тогава всеки имаше своя нов свят, своята нова личност… по-добрата личност. Много хора разкриваха себе си, тъй като не можеха да го правят на живо, но за други тези мрежи бяха просто инструмент и дадоха старт на самочувствието им. Това можеше да се разглежда, като една от положителните страни. Сега работата е същата. Доста често след първа среща хората си разменят Skype или Facebook, вместо телефон, тъй като гласовият контакт е също толкова притеснителен. Започват се онлайн кореспонденции (или свалки) и всъщност макар от време на време да има реални срещи, повечето от хората казват “Ще ти пиша в скайп” или нещо от сорта. Съвсем реална е картинката да получите tweet със изключително романтично послание, който е написан… в тоалетната. Или пък група от приятели, които се срещат, но тъй като нон-стоп пишат във Facebook, няма какво да си кажат и говорят отново за популярната мрежа.

Разбира се има и хора, които ползват социалните мрежи просто за забавление и нито висят по цял ден, нито ги пренебрегват. Ползват ги от време на време за да убият някой час или просто за да споделят нещо наистина полезно. Тези хора не са зависими от мрежите и могат да спрат да ги ползват по всяко време без много много шум.

Blog Addict

Отскоро много хора намериха и друго приложение на социалните мрежи – рекламата. Хиляди блогове (вкл. моят) и сайтове предоставят възможността да се споделя информация посредством два клика. Редица филмови студиа ги използват за реклама на новите си филми, например. Правят го, защото е безплатно. Правят го, защото имат аудитория от милиони хора. Но, както Facebook и Twitter могат да бъдат печеливши за едни, така могат да бъдат и острието на ножа, който пронизва икономиката. В тази връзка ви приканвам да прочетете интересната статия на Мария Милкова, в която тя пише точно за този проблем в България, но засягащ цял свят.

Мога още много да пиша по темата, но мисля, че схванахте основната идея. Информационният поток, в който плуваме всеки ден може да подлуди човек и наистина границата е тънка. Стационарни работни станции, преносими компютри, мобилни телефони, телевизия, радио, интернет, чатове, социални мрежи… всичко е там и чака своята поредна жертва. Нещата са дотолкова изкривени, че нямаш ли акаунт в по-известна мрежа, значи си или изостанал, или антисоциален или не знам си какво. Така наречените социални мрежи всъщност отдалечават хората един от друг, ако се злоупотребява с тях.

И за финал отново искам да кажа, че аз не съм против социалните мрежи и глобалната комуникация. Просто количеството информация, което поемаме е повече от това, което е нужно. Ето защо всичко трябва да се ползва по предназначение и с мярка. Разбира се има и много изключения, които действат положително на хората и точно за това с всичко казано дотук не искам да упреквам никого. Просто – замислете се…

Contact
captcha