Ревю: God Bless America (2011)

След последните ми няколко ревюта изгледах доста филми, които си заслужават, но така и не намерих време да напиша нещо за тях. Сега реших, че е моментът да прекъсна тази “черна” серия с God Bless America. Гледах го скоро и определено разчовърка нещо в мен.

Филмът не е за всеки (ще го кажа и по-надолу). Представя деградацията на една, а защо не и повече нации, ценностната система на цели поколения и осмива така наречената американска мечта. С две думи показва колко е зле обществото и защо от време на време някой тип с пушка/BFG стреля по училища и прочие обществени заведения. Малко филми показват гледната точка на “лошия”, който в нашия случай се оказва просто един средностатистически чичка, на който му писва да бъде просто наблюдател.

Това, което на мен ми допадна във филма е липсата на цензура. Езикът е силен, а кървищата доближават класата на нискобюджетен хорър от близкото минало. В контраст на това имаме съвсем сериозни диалози, които показват, че нашите герои не са просто някакви безцелни идиоти, които трепят наред. Впечатление правят и малките разговори, които подчертават характера на героите и даже на моменти имах чувството, че сякаш Тарантино има пръст в сценария.

God Bless America е един доста сериозен филм. Няма го комедийния холивудския дъх на Kick-Ass, няма я депресарската атмосфера от Defendor и Super, но доста прилича на всеки един от тях. Въпреки това за мен е много повече, точно защото намира правилния баланс между предадено съобщение и забавление.

Филмът не е за всеки (казах го). Ако си падате по по-различните заглавия, то вероятно ще ви хареса. Въпреки, че е представен като комедия, за мен пародия е по-точната дума. Пародия на едно клише, на една нация.

Ревю: Titanic 3D

Мисля, че това “ревю” ще е малко по-нестандартно, защото филмът, за който ще кажа няколко думи няма нужда от представяне. Titanic е филм, който завладя киносалоните в края на миналия век (ех, как звучи само), филм, който превърна Леонардо ДиКаприо и Кейт Уинслет в мега звезди и филм, който донесе печалби от 1.8 млрд. долара – рекорд, който години наред не бе обезпокояван (Аватар през 2009 го счупи с почти милиард отгоре).

Но Титаник е нещо много повече. Единайсетте Оскар-а са едното доказателство за това. Другото е, че вече 15 години той е символ на майсторството в киното и според мен ще продължава да бъде още дълго време, с оглед на цялата безидейност на хоризонта.

Филмът на Камерън попада в доста от личните ми класации. Малко след излизането на Аватар се появи слух, че по случай 100-годиншнината от потъването на величествения кораб, се подготвя 3D версия на филма. Имаше малко шум, но нещата бързо утихнаха… до преди няколко месеца, когато започнаха да се появяват материали за предстоящото преиздаване. Протрих ръце и знаех, че няма как да го пропусна.

И ето, че желанието ми се сбъдна – току-що се връщам от IMAX 3D прожекцията на филма и съм повече от доволен. Оригиналът така и не го гледах на кино едно време, така че желанието ми беше още по-голямо. Камерън наистина се е справил отлично, но не съм очаквал и друго от него. Искам да направя уточнение за хората, които все още не са ходили да го гледат, но имат такова намерение. Не си мислете, че ще видите нещо невероятно и невиждано в 3D. Ще бъдете разочаровани, ако разчитате само на това. Работата по преработката на лентата е отнела почти две години (за разлика от разни повърни тип първия Clash of the Titans, който го конвъртнаха за 3 месеца, за да прилапат повечко пари). Стотици художници са работили над хилядите кадри един по един, за да добавят дълбочина във филма, но само там, където е нужно. Камерън казва, че за него е важно да подчертае не само зрелището, но и страстта, интимните моменти и емоциите. Мога да потвърдя, че близките кадри, които всъщност са доста, изглеждат в пъти по-живи и по-емоционални. Така че тук 3D-то е повече, за да ви потопи в тази любовна история, отколкото да ви покаже зрелищното потъване на кораба. Цялостната трансформация и ремастъринг ще ви помогнат да преживеете всичко на едно друго ниво и ако не сте имали късмета да гледате оригинала на кино, то сега силно ви го препоръчвам, защото следващият ви шанс ще е може би след още 15 години, а може би никога. Усещането в киносалона, където буквално можеш да се докоснеш до героите не може да бъде пресъздадено на малкия екран, колкото и да се опитвате. Емоционалният заряд е съвсем различен.

Аз съм силно ЗА пускането на стари филми на голям екран отново, дори без да са 3D. С времето мисленето, желанията и мечтите на хората се променят, така че филмите също се възприемат по различен начин.

За финал просто ще повторя, че не трябва да отивате с прекалено големи очаквания. Няма как от заснет 2D образ да очаквате впечатляващо 3D – Камерън е наясно с това и го изтъква на доста места. Пипнато е там където трябва, където моментът е трябвало да се засили и запечата емоционално. Всичко останало е непокътнато, просто защото едва ли някой някога би искал да промени нещо в един шедьовър. Всичко е в перфектен баланс, но вече в ново измерение.

Ревю: Warrior (2011)

Признавам без бой, че подходих към лентата с голяма доза недоверие, но скоро бях гледал друг филм с Том Харди – Bronson (2008), допадна ми като актьор и реших да му дам шанс. За моя приятна изненада, Warrior прикова вниманието ми, а това се случва доста рядко. Нали си бях обещал, че от време на време ще пиша по някоя друга дума за филмите, които наистина си струват и ей го на – правя го.

Навън е пълно с долнопробни биткаджийски филмчета, но в този акцентът попада не толкова върху самия екшън (макар че изобилства от него), а върху вътрешната борба на героите. Знам, че това звучи, като реплика, извадена от преразказ на седмокласник, но е вярно. Имаме боец, които се бори за семейството си, имаме баща, който се бори да върне синовете си, имаме и бивш пехотинец, който просто се бори, защото цял живот със зъби и нокти го е правил. Всички те са семейство, което обаче отдавна не познава общата трапеза. Филмът ни поднася жестоката истина. Няма усмивки, няма компромиси. Мачкаш или ще бъдеш смачкан. Точно това ми хареса в “драматичната” част, ако мога така да се изразя – точно когато очакваш всички да се гушнат и да бъдат щастливи става обратното, получаваш шамар и се връщаш в действителноста. Тези дребни изненади разхвърляни из филма носят една голяма част от успеха според мен.

От друга страна почитателите на здравия бой също няма да останат разочаровани, защото тук може да видите едни от най-реалните, най-зрелищни и най-брутални ММА битки. Разбира се, ако филмът беше само драма, едва ли щеше да има този успех, така че изкусните бойни сцени са другият огромен плюс.

Том Харди и Джоел Едгъртън се справят отлично с ролите си, но Ник Нолти прави меко казано изключително представяне, което му носи и номинация за Оскар напълно заслужено.

Защо личната ми оценка е толкова висока? Честно казано човек трудно може да иска повече от подобен филм. Истроията не е върхът на сладоледа, но е разказана по много пленяващ начин. Актьорите се справят отлично, а и би трябвало, защото образите, които изграждат са в основата на всичко. Имаме си и млатене колкото щеш, така че поне аз не се сещам за нещо друго, което да искам от подобен тип филм. С известна доза риск ще заявя, че холивудският отпечатък върху лентата е леко поизтъркан, което почти веднага си проличава и поне за мен е положително качество.

Лична оценка: 8,5/10

Ревю: Hugo (2011)

Още от момента, в който гледах трейлъра на филма, знаех, че Hugo ще бъде едно от качествените предложения на 2011 г. За жалост доста от добрите заглавия се появяват точно към края на годината, като спокойно можем да приемем, че по този начин се лансират на Академията. Няма лошо.

Hugo или “Изобретението на Хюго”, както е преведен на майчин език, е с официална премиерна дата за България 13.04.2012 г., което ще рече близо половин година след световната. Не разбирам политиката на разпространителите, защото обикновено след подобно забавяне, филмът се появява в торентите дори на HD и малко се губи смисълът, но здраве да е.

Лентата получи цели 11 номинации за “Оскар” и тази неделя ще се разбере колко отличия ще грабне, а според мен определено трябва да са много, защото това, което Скорсезе е направил, наистина заслужава адмирации във всяко едно отношение.

Филмът започва с няколко наистина невероятни панорамни гледки на зимен CGI Париж, които мигновено ви потапят в магичния му свят. Бързо-бързо се запознавате и с Хюго – малко момче, останало сирак след трагичен инцидент, което в момента се грижи за часовниците на жп гарата в Париж, макар и малко нелегално… Голямата страст на Хюго са именно часовниците и механизмите в тях, защото баща му е бил часовникар. Малчуганът е наследил неговата сръчност и почти през целия филм се опитва да поправи нещо, което има голяма стойност за него (но няма да издавам какво е). Междувременно Хюго бива пресечна точка в съдбите на много от любопитните личности на самата жп гара – Жорж Мелиес (Бен Кингсли), Инспекторът (Саша Барон Коен), Изабел (Клои Грейс Мориц), Мосю Лабис (Кристофър Лий) и много други.

Макар Хюго да се води централна фигура и филмът да носи неговото име, на моменти усещаме, че той всъщност е поредното малкото зъбно колело, което наистина е необходимо да задвижи цялостния механизъм, но малко или много зависи от останалите. Освен на всички, Хюго се опитва да помогне и на себе си. Той не желае тъгата и самотата, които прозират през големите му влажни очи. Той не желае всеки ден да краде, за да се изхранва, нито да бъде плячка на инспекторът на гарата, който да го тикне в сиропиталище.

Филмът определено е детски. Но за възрастни деца. Такива, които са забравили какво е да бъдеш дете. В Хюго границата между реализма и измислицата е много тънка. Магията, илюзията и киното са вплетени в едно кълбо, чиято обвивка изглежда адски красиво. Поднасянето на парченце по парченце от историята, прави лентата много увлекателна и поне аз бях прикован пред екрана от началото до края.

Не ми се иска да ви разкривам повече детайли, защото ще премина в режим преразказ, а всъщност има редица повратни моменти в сюжета, които е важно човек да изживее сам. Силно препоръчвам филма на всеки и с удоволствие бих го гледал и на кино след време.

Лична оценка: 9/10

Ревю: Super 8

Няколко човека ме предизвикаха да седна и напиша ревю за Super 8 и точно това смятам да направя, макар и малко късно. Филмът се върти повече от седмица по родните екрани, така че е много вероятно повечето от вас да са го гледали. Това няма особено значение, защото ревюто може да подхрани дискусия ако не друго.

Super 8

Не знам за вас, но преди година, когато гледах първия трейлър на Super 8, аз се влюбих във филма. Мистерията се стичаше от екрана, а аз вече бях започнал да отброявам дните до появата му. Отделно от доста време насам ми се искаше да гледам една свястна фантастика, в която има малко смисъл и силно се надявах комбинацията Спилбърг и Абрамс да повлияе положително на Super 8. Е, дългоочакваният момент дойде миналата седмица и аз бързо-бързо посетих най-близката Арена. Както е мнението ми четете надолу!

Сюжетът на Super 8 се върти около група деца, които снимат адски долнопробен хорър филм и по време на снимки успяват да заснемат нещо, което не е трябвало да попада на лентата им. Става дума за ценен товар, превозван не откъде да е, а от Зона 51. Както може да предположите, животът на всеки един от тях се обръща на 180 градуса и реално ние, зрителите, проследяваме последвалите събития. Между другото искам само да вметна, че името на филма произлиза от филмовия формат Super 8, който се характеризира с 8 мм ширина на лентата и е създаден през 60-те години на миналия век. На такава лента снимат и нашите герои.

Super 8

Честно казано Super 8 ми навява асоциации на класическите фантастики от “едно време”, на които обикновено слагаме 1-2 точки отгоре в оценката, само заради носталгията. Наистина Спилбърг се е опитал да направи нещо като римейк на творчеството си, преди да се изсере отново с ефектните, но за жалост безмислени Transformers 3 и Cowboys & Aliens. Мнозина от вас помнят страхотните филми от миналото, в които главните герои са деца – The Goonies, A.I., Hook, ET, Stand by Me, It, Home Alone, 6th Sense, Neverending Story, Casper, Jumanji и много много други (написани са съвсем рандъм). Децата по принцип са много силен коз за дадено заглавие, защото в повечето случаи се справят ако не страхотно, то задоволително. В Super 8 главните роли отново са поверени на деца и според мен това играе основна роля в цялостното излъчване на филма, особено като се има предвид, че наскоро не се е появявало силно заглавие с главни герои под 15 години. Идеята да се върнем години назад, точно по времето на гореизброените класики, със сигурност е бил един от пъклените планове на Стивън да привлече хора по салоните. Между другото постоянно назовавам Спилбърг, въпреки, че Абрамс е сценарист и режисьор, защото за мен филмът си е смесица от The Goonies (продуцент Спилбърг) и Close Encounters of the Third Kind (сценарист и режисьор пак той). Освен това надявам се на всички е ясно, че продуцентът и особено изпълнителният продуцент е също толкова важен колкото и режисьора. Та обратно на темата за децата. Другият голям плюс при избора им е, че в 90% от случаите се разчита на напълно непознати актьори, което по някои тактики на кинематографията е безценно. Защо? Защото понякога зрителят е свикнал да възприема известен актьор по един начин (особено ако е имал наистина запомнящи се роли) и това пречи да го възприема по друг. Вземете за пример Ридли Скот и неговият Пришелец – да повериш главната роля на напълно непознат актьор, при това жена (Сигърни Уивър) си е направо за награда. Ами Джеймс Камерън? Преди Титаник, Ди Каприо е изгряваща звезда, но не и за филм от подобен калибър. Същото важи и за г-ца Уинслет, чиято най-силна роля до момента е била на иглолистно дърво в треторазреден сериал на локална кабеларка в Бирмингам. Последен пример ще дам с Питър Джаксън, който постели червената черга пред много успели в момента актьори, които по времето на Властелина са тормозили гримьорите със своето акне. Та като цяло децата са печеливш ход и мога само да поздравя главните виновници за това. Интересното е, че всяко от децата се предоставя някак като завършен образ. Нужно ви е да ги опознаете точно за 5 мин, след което имате чувството, че ги познавате отдавна. Това е и плюс от една страна, защото времетраенето на филма не позволява кой знае какво развитие на всички герои, но и минус от друга точно защото персонажите нямат развитие. За мен остана по-скоро положителното впечатление, защото е намерен баланс.

Супер 8 започва бавно, тежко и мрачно, и причината за това е смъртта на майката на едно от момчетата (Джо, изигран от Джоел Къртни). Въпросният персонаж е най-уравновесен. Имаме си Алис (Ел Фанинг може да се похвали с най-добра актьорска игра), която пък е доста объркана, имаме си Чарлз (Райли Грифитс) – енергичен дебеланко, който е режисьор на малкия им филм, имаме си Кари – зъбатко, който играе страхотно умиращо зомби и който е луд по експлозивите, имаме си Мартин – тъпия в компанията, който освен това повръща наляво-надясно, имаме си и Престън, който запомних като “човекът, който говори по телефона”. Както виждате имаме си цветущи дребосъци, които са подкрепени от няколко познати възрастни лица – Кайл Чандлър и Ноа Емерих.

Super 8

Самата история е доста интересна и реалистична. Разгръща се с умерени темпове, като на места наистина е малко мудно. Случващото се постоянно е обгърнато в мистерия и така държи приковано вниманието ви, но и това изиграва лоша шега на Абрамс. На няколко места вече четох, че прекалената неизвестност не е на добре и е убила филма и донякъде съм склонен да се съглася с това. През целия филм парченце по парченце разкривате мистерията, но краят може да се нарече незадоволителен. Сякаш градите нещо, което всъщност няма кой нзае каква стойност. Нямаше нищо мащабно в него, нямаше емоция… абе сякаш филмът беше срязан и трябва очакваме втора част. Аз силно се надявам да не видим Super 82, защото си личеше, че филмът не е мислен за продължение, въпреки колебливия край. Друго на което няма как да не обърна внимание е “чудовището”. Доста хора останаха разочаровани от факта, че то се вижда в цялата си прелест и разкош едва към края. Това е много правилен ход според мен, защото филмът залага повече на страха от неизвестността, отколкото на самата визия на съществото. Освен това акцентът не пада върху него, а по-скоро върху нашите герои, върху градчето, в което се случва катастрофата и върху реакцията на военните – реакция, която се ползва ежедневно, защото колкото и смело да звучи, сигурен съм подобни инциденти се крият постоянно (говорим за свръхсекретни неща, не е задължително да са свърхестествени). Та, който иска “чудовища”, не е уцелил филма. Тук нещата се развиват на едно малко по-високо ниво.

Визията на Супер 8 не е впечатляваща, тя е по-скоро… ОК и казва “тук съм, има ме, но не обичам да се фукам”. Т.е. ако търсите страхотни CGI изцепки, то изчаквайте още една седмица и марш на Transformers 3. Но ако обичате стойностни заглавия, в които ефектите служат като допълнение, попаднали сте на точното място. В Super 8, CG-генерираните елементи на повечето места са наистина незабележими и служат точно като допълнение на цялостната картинка. Това не важи обаче за няколко сцени, на които със сигурност ще стиснете седалката. Тук ще станете свидетели на една от най-зрелищните влакови катастрофи, например. Като цяло, бюджетът от 45 млн. долара е оползотворен много практично и е поредното доказателство, че и с малко пари могат да се правят силни, въздействащи и красиви филми.

Super 8

И тъй като ревюто взе да става доста по-дългичко отколкото го бях предвидил, тук е мястото за моето заключение. Super 8 не е филм за всеки, той е филм за фенове. Фенове на жанра, фенове на “истината е някъде там”, фенове на добрите стари класики. Спилбърг и Абрамс се опитват да ни върнат години назад и успяват. Опитват се да покажат, че фантастичният жанр не е напълно умрял. Опитват се да покажат, че не всичко е до бюджета. И не на последно място, отъпкват почвата за идеи от един доста дълбок извор, какъвто е Зона 51. От друга страна филмът има доста идиотски моменти в себе си, които веднага се набиват на очи, но някак накрая не са толкова важни. Все пак замислете се колко пропуски имат любимите ни класики и как в момента те изпъкват повече от всякога, но продължаваме да ги харесваме. Същото е и тук – може да ги преглътнете, може да преглътнете и незадоволителния край. Ако все още не сте гледали филма, отидете и просто му се насладете.

P.S. След края на филма изчакайте финалните надписи, където все пак ще видите пълнометражния зомби филм на малчуганите. Епичен е!

P.S. 2. Този постер не ви ли навява асоциации със Star Wars :D.

Contact
captcha