Ревю: Uncharted – ето как трябва да се правят игри!

След като през изминалите почти две години бях на ръба да си взема PlayStation 3, тази Коледа не издържах и прегреших лошо. Всичко стана за един ден, така че да нямам време да премисля. Харесах си 320GB-ова версия с Move пакет, но в магазина ми се прииска да взема и нещо допълнително за цъкане. Бях чувал, че Uncharted е прилична игра и тъй като можех да взема 3-ката от приятел, а 1-цата я нямаше, реших да купя Uncharted 2.

На следващия ден се зарових във всякакви PS3 каталози и открих, че смятам да изиграя има-няма 10-ина игри, т.е. дилемата ми дали да хаквам конзолата беше удостоена с отрицателен отговор. Малко след разрешаването на този “проблем” се сдобих и с Uncharted 1, защото  доста ми се искаше да разцъкам поредицата от самото начало. В този пост ще споделя една маааалка част от експириънса, който ми донесе играта.

Всъщност преди да започна – какво е Uncharted? Екшън-приключенска поредица на Naughty Dog, в която поемате контрола над Нейтън “Нейт” Дрейк – treasure hunter и предполагаем потомец на великия мореплавател Сър Франсис Дрейк. Той (вие) и придружителите му ще обиколят половината планета в разгадаване на едни от най-древните мистерии, естествено преследвани от влиятелни копелета, искащи да станат господари на ефира. Всякакви прилики с Индиана Джоунс са случайни!

Uncharted: Drake’s Fortune

Още след като взех първата част, с нетърпение напъхах диска в конзолата и зачаках лоудинга. Бързах, защото два-три дни разполагах само със спортни игри за Move-a и исках отново да се почувствам като едно време – с геймпад в ръка и Nintendo-то на масата. Който е геймил по онова време ще ме разбере.

Та седнах аз и зачаках. Имах цял уикенд пред мен и си бях решил, че основната част ще иде за релакс и гейминг. По принцип знаех, че Uncharted е високо ценена игра в жанра и бях гледал само едно трейлърче на Uncharted 3. Общо взето дотук се простираха знанията ми за играта, а и аз харесвам когато нещо ме изненада (приятно).

Всичко много хубаво, но още в първите 5 мин на играта ми се наложи да се науча да стрелям с аналогов стик – нещо, което мразя и то е причината да отбягвам FPS-и за конзоли. Естествено беше ми ясно, че в една или друга степен ще свикна, но ще трябва време. Другото, което започна да ме притеснява беше, че вече бях минал няколко chapter-a, а играта не ме грабваше особено. Графиката си личеше, че е на 5-6 години, геймплейът не беше това, което очаквах и май само историята (донякъде) и самите герои ме задържаха.

Сюжетът не е върха на сладоледа и е дъвкан и предъвкван, но все пак реших да се впусна в търсенето на Ел Дорадо из гъстите джунгли на Южна Америка. На места ми ставаше интересно, на места направо скучно. Повечето от екшън сцените са мудни и недомислени. Тук-там се виждаше светлина в тунела, но играта си мина ей така без да остави нищо кой знае какво у мен.

Мислех си, че ще я изиграя на един дъх, но това не се случи. Играх я няколко дни по 3-4 часа и крайното ми мнение не беше никак положително. Личи си, че Naughty Dog са положили усилие, но някак играта няма насока. Искали са да вкарат от всичко по малко, но не са успели с баланса.

Извод – първата част беше леко недоклатена. Но хубавото е, че Naughty Dog не са пили кафенце по цял ден, а са седнали, за да извлекат най-доброто от играта и да го мултиплицират. Така две години по-късно на бял свят се появява Uncharted 2.

Uncharted 2: Among Thieves

Въпреки не особено положителното ми мнение за първата част, вътрешно някак бях сигурен, че втората ще оправдае очакванията ми. Дали го направи? Твърдо да! Причините?

  • История – имаме древна мистерия и злодей, който естествено ще завладява света. На пръв поглед нищо специално, но действително е адски увлекателна. Героите ви вече имат минало и не изглеждат така празни. Присъединяват се нови персонажи, което прави обратите наистина непредсказуеми. Обикаляте половината свят и виждате места едно от друго по-красиви. Всички тези неща формират една потресаващо яка атмосфера. Не искам да разкривам детайли около сюжета, нито за локациите, които ще посетите, защото е в пъти по-яко самостоятелно да разкриете всичко.

  • 3, 2, 1… Action – Ако първата част носеше духа на някой класически приключенски филм, то тази просто я отвява отвсякъде по този показател. Историята е разказана по наистина невероятен начин, така че буквално да се почувствате като във филм. Може би това е причината и да я изиграя на един дъх. Множеството скриптирани сцени в играта също са голям плюс за цялостното кинематографично усещане.
  • Престрелки – В първата част бойните сцени бяха едно от най-дразнещите неща. Имахте една зона, в която просто се криете и стреляте по “безкрайните” врагове. Единственото позитивно нещо от това беше, че се научих да боравя с геймпада по-прецизно. Във втората част обаче бойните сцени са истинско изкуство. Не само, че нито една от тях не ми доскуча, но и се почувствах като във филм на Брус Уилис – всичко е толкова епично и героично, че за малко да облека емблематичния бял потник. Повярвайте, десетките перфектно измислени батални сцени прехвърлят Холивуд директно в конзолата ви.
  • Графика – Играта изглежда в пъти по-добре и то не само защото са увеличили броя полигони във всеки обект, а защото са добавили адски много детайл във всичко.
  • Achievements – Към играта са добавени много ачийвмънти и бонус кънтент, които обаче липсват в третата част (странно, а?). Има около един час видео материали, които ще ви покажат голяма част от красотите, за които говорих по-горе. A must see!

Разбира се, че с това кратко резюме няма как да пресъздам цялостното усещане, което остави у мен втората част, но надявам се е било достатъчно да пусна на свобода авантюриста у вас. Това беше играта, която ми каза “Спокойно, има надежда, нищо не е загубено!”.

Изиграх я за около 15 часа (може и малко повече) – от около 11 сутринта до малките часове на следващия ден. Имах едно прекъсване за храна и това беше. Естествено не съм гонил време, а опитах да се насладя, така че геймплей тайма е ориентировъчен +- 2 часа.

Uncharted 2 вдигна толкова високо летвата, че чак леко се притесних дали тройката ще е толкова добра, защото доста хора го твърдяха.

Uncharted 3: Drake’s Deception

Въпреки че бях невероятно нетърпелив да взема третата част и да я изиграя на мига, някак успях да се озаптя и си дадох около две седмици почивка. След това играта попадна в мен, но все пак исках да изчакам още малко, за да отмине еуфорията и да не остана разочарован. Да бе… още на следващия ден седях на дивана и нервно чаках лоудинга.

Играта започна увлекателно – с малко предистория, което само загатва за мащаба, който ни очаква и размаха, с който са действали акълите от Naughty Dog. След няколко часа цъкане обаче ми се стори, че третата част действително ще се окаже по-слаба от втората. След тези първи няколко часа ми направи впечатление и това, че в по-голямата си част до момента действието се развива на адски тъмни места, което е пълна противоположност на предната част. Това не ми допадаше.

След известно време пуцане, мнението ми започна да се променя. Някак всичко приятно от втората част започна да се върща. Последва и моментът на “Уау!”! Историята и всичко около нея ставаше все по-яко и играта отново ме прикова за дълго време пред екрана. Врътнах я доста по-бързо от втората, но удоволствието беше същото и все пак не мога да реша коя от двете игри ми допадна повече, тъй като някои неща на едната са малко пред другата и обраното.

Искам да обърна специално внимание на графиката в Uncharted 3. Тя е… невероятна. Ще ме извиняват PC хитовете, но за хардуера, който притежава PS3, играта по нищо не отстъпва на Crysis например. В последните нива ще се помотате доста из пустинята и просто ще разберете за какво става дума. Имаше моменти, в които фотореализмът бе на толкова високо ниво, че просто спирах да играя и се наслаждавах на детайлите. Имайте предвид, че играта е 720p, просто защото при 1080p хардуера ще клекне. Въпреки това изглежда феноменално добре.

Друго нещо, което мога да сравня с Uncharted 2 са финалните действия на играта. В третата част те се развиват много бързо, което все още не мога да реша допада ли ми. Иначе играта е изпълнена с адреналин, множество интересни моменти, десетки скриптирани сцени, които отново оставят стабилен филмов отпечатък и още купища дребни, но важни неща.

Заключение

Предполагам много от вас няма да се съгласят с мен за заглавието на ревюто, но поне аз не се сещам в близкото минало да е имало нещо дори близо до Uncharted поредицата. За толкова качествен и изпипан продукт определено си струва човек да даде пари и аз с течение на времето мисля да се сдобия с колекционерските издания на поредицата. Многопластовата история наистина слага в малкото си джобче повечето продукции от големия екран. Същото важи и за прекрасно режисираните сцени в ингейм фимчетата, че дори и в игрална среда. Въпросните филмчетата са направени с енджина на самата игра, за да не се губи част от атмосферата, но въпреки това те изглеждат впечатляващо и разкриват потенциала на технологията. Героите буквално оживяват, благодарение на motion capture разкошотиите. Музиката спокойно може да се нареди до претендентите за Оскар (особено от последната година). Изобщо целият пакет е пипнат с невероятен професионализъм и това се вижда с просто око. Определено това е игра, която ще преиграя, макар че това да знам историята убива част от ентусиазма.

С две думи – препоръчвам я на всички, които са почитатели на жанра и съм сигурен, че няма да останете разочаровани. В ревюто нарочно не съм се впускал в излишни размишления, защото така има риск да ви убия кефа, а и мога да напиша малка книжка за трите игри и всичко около тях. Повярвайте, че всичко нахвалено отгоре е една малка част от готините неща в Uncharted. Не съм споменал нищо за ръкопашния бой, великолепните катерачни умения на Дрейк, оръжията, превозните средства, загадките и т.н. Всички те са част от общата картинка, на която вие надявам се да се насладите. Ще си позволя да кажа нещо за един общ елемент на трите части – хуморът. Да, играта на всичкото отгоре е пълна с адски забавни моменти и хуморът изобщо не е плосък, а бих казал доста оригинален. Като се замисля, Нейт не би бил толкова готин персонаж, ако нямаше забавна страна.

За финал, един бърз tip за хората, които съм навил да изиграят поредицата. Предполагам първата част няма да ви допадне особено, но въпреки това е много важно да я изиграете, защото част от историята се пренася и занапред, което придава една цялост и дълбочина на образите. Аз врътнах поредицата преди месец, а отново ме сърбят пръстите да се впусна в приключението.

Между другото, от известно време се работи по филмова версия, първончално базирана на първата част, а впоследствие на незнайно какво, защото сценария се промени. Засега няма много официална информация, но се очаква, че ако има филм, то той ще бъде високобюджетна продукция и може би фаворитът на феновете – Nathan Fillion ще поеме главната роля. Другите имена, които се свързват с Дрейк са Марк Уолбърг и Джоел Едгъртън. Първите двама според мен са доста подходящи за ролята. Не знам какво толкова му мислят, като съвсем спокойно могат да изкопират сюжета от играта. На първата част е леко изтъркан, но на 2 и 3 спокойно може да се прехвърли на голям екран без много преработка.

Ревю: Call of Duty Black Ops

Ако сте чели ревюто ми за новия Medal of Honor, вероятно знаете с какви предубеждения очаквах прекия му конкурент и настоящ обект на статията – Call of Duty: Black Ops. А и как да не съм предубеден, като последните части World at War и Modern Warfare 2 не бяха игри, а една голяма рекламна кампания, лежаща върху успеха на оригиналния Modern Warfare. Говоря конкретно за MW2, която донесе огромни приходи на Activision, куп съдебни дела с Infinity Ward и всичко това доведе до смяна на разработчика. Новата част бе поверена на Treyarch, които на два пъти са имали общо с поредицата – Call of Duty 3 и Call of Duty: World at War. Може би това решение в крайна сметка е правилното, тъй като играта наистина страдаше от липса на нововъведения. Макар че и с тях и без тях ще вземат паричките на хората от самото име, а до това умозаключение стигнах след като видях цената – 89 лв. в Ozone.bg (с намалението). Но всичко на този свят си има цел. Този милиард, който припечели MW2 бе разумно инвестиран в нови Бентли-та, къщи и тук-там за финансиране на Black Ops. Като се замислих след като превъртях играта, реално имаме някоя нова текстурка (защото се ползва модифициран енджин от World at War), нова музика и сюжет. Кардиналните промени са сведени до минимум, т.е. на пръв поглед не мисля, че в играта са наляти много пари. Обаче гъзарията е, че заради въпросната голяма печалба  на Activison, този път в проекта са замесени и сериозни холивудски имена, като Сам Уортингтън (а.к.а. Вие / Alex Mason), Ед Харис, Гари Олдмън и рап-иконата Айс Кюб. Подобен каст е доста подходящ, като се има предвид какво са ни сготвили от Treyarch…

Call of Duty Black Ops

Ведгнага след инсталацията пуснах играта и чувството, което ме обзе изобщо не го очаквах. Усетих нещо мистично (?!) (и аз така си казах)… Нямаше ги гордо засталите рейнджъри за бекграунд, нито арабските възгласи. За сметка на това имаше мрачна стая с много екрани. Това може да означава всичко, но аз веднага усетих, че играта може би ще е нещо различно. Заиграх се. Шест часа по-късно седя, гледам монитора и си събирам мислите. Дали играта ме впечатли? Да. Дали играта ме изненада? Хм, да и още как. И то ме изненада положително, като основен виновник за това се оказа силната, според мен, история. Съвсем достойна за сценарий на следващия Бонд филм и точно за това по-горе ви казах, че каста от холивудски знаменитости не е случаен. Ако трябва още тук да направя съмари, то наистина трудно мога да похваля някой друг аспект от Black Ops, освен историята. И тъй като ме кефи, ще ви разкажа само част от нея, но все пак ако не искате да си разваляте удоволствието, прескочете следващия параграф.

Call of Duty Black Ops

Реално играта започва с няколко несвързани сцени, след което се озовавате в стая, където сте “окован” на стол и бивате разпитван яката от няколко силуета, стоящи зад дебело стъкло. Хората се опитват да отскубнат от вас информация за някаква станция и някакви числа, но вие си нямате и на идея за какво говорят. Тук веднага направих асоциация с феноменално добрия сериал Lost. Тези, които са го гледали знаят за какво иде реч… Та, тези числа очевидно са важни и играта ще се върти около тях. Малко след “разпита” или по-точно изтезанията, филмче прекъсва агноията ви и дава начало на първата мисия. Самите филмчета между мисиите са супер добре направени и представляват брифинг преди задачата ви, а и от време на време запълват някое липсващо парче от пъзела в историята. Лошото е, че стила на въпросните филмчета е взет от друга игра – Prototype, която също имаше доста дълбока история и беше поднесена по абсолютно същия начин. Но да кажем, че това не е кой знае какъв проблем, просто си бие на очи. И след въпросното първо филмче, вие се озовавате в Куба на мисия за покушение на самия Фидел Кастро. Доста сериозна цел, като за първа мисия, а? Може би тук е мястото да спомена, че действията в играта се развиват през 60-те години на миналия век. Та, мисията завършва успешно, но всъщност се оказва, че сте убили не Кастро, а негов двойник. Разбирате това, когато при изтеглянето бивате заловени именно от него, но в лошата дружинка се появява и друг образ, който се оказва ключов – руският генерал Никита Драгович. Кастро ви “подарява” на Драгович, който ви набутва в лагера Воркута. От престоя си там, научавате доста ценна информация от Виктор Резнов – също затворник, но смел и борбен човек, който търси своето отмъщение. Но неговото отмъщение става и ваше, след като вдигате на бунт всички затворници и успявате да избягате от прочутия затвор. Сега сигурно се питате какво общо имат тези хора с това, че сте вързан за стол в мръсно и мрачно мазе? Реално първата мисия, както и тази във Воркута… и общо взето всички останали, представляват спомени. Хората, които ви разпитват имат нужда от тези спомени, за да ви накарат да се сетите какви са тези числа, които не може да извадите от главата си. Всичко започва именно с опита за убийство на Кастро през 1961 и продължава до 1968. Мисиите през които преминавате са отделни спомени и не винаги са последователни, а това още повече заплита ситуацията и ви кара да следите с интерес историята, тъй като през годините покрай вас идват и си отиват доста персонажи, всеки със своята индивидуалност. Някъде посредата на играта вече ще имате ясна картинка какво горе-долу се случва и какво се опитвате да предотвратите – атака над САЩ с биологичното оръжие “Нова 6”. Покрай него са замесени много личности и всеки иска своето, всеки има своята история и нещото, което адски много ме накефи е, че всъщност вие сте ключът не само към спасението на нацията, но и към нейната… гибел. Ще кажа само JFK, а който разбрал – разбрал! Има и друг оусъм факт. От Treyarch са успяли да впишат в историята два образа от предишната тяхна игра World at War – Виктор Резнов и Димитри Петренко (който мяркате за малко в една от мисиите, но има много важна роля в цялостната картинка). Това определено добавя дълбочина. Като цяло, историята е много увлекателна и начинът, по който се подава на части наистина ми допадна. Последните две мисии са пълни с кът сцени и филмчета, но това в никакъв случай не е дразнещо, напротив всичко започва да се нарежда и виждате цялата картинка, а и много повече…

Мистерията, предателствата, развръзките и изобщо веригата от събития, която хората от Treyarch са създали придава една завършеност на сценария и го прави отличителен. На мен адски много ми допадна точно мистичния елемент, защото от самото начало ровите в спомените си и преследвате нещо, което вече е у вас. Но дори в спомените ви имате халюцинации, гони ви параноя, не знаете кое е истина и кое не, всеки ви лъже или в момента, в който очаквате истината от него, бива убит. И якото е, че преминавайки през всичко това, вие наистина влизате в образ, чувствате се, като самия Алекс Мейсън.

Call of Duty Black Ops

Това беше “накратко” за историята и знам, че на думи може би не изглежда толкова яко, но повярвайте – страхотна е. Честно казано отдавна чаках нещо по-различно и го получих, а това ме накара да си затворя очите за всичко останало. И все пак ето няколко думи за самия геймплей.

Разнообразните мисии ви изпращат на разнообразни места, като Русия, Куба, Виетнам, Лаос и т.н. Освен стандартните боища, в които сте въвлечен, ще имате възможност да водите въздушни битки, битки по вода, ще карате мотор, ще изследвате морските дълбини, ще участвате в престрелки по покривите на сгради, ще се състезавате с лавина, ще управлявате невероятния самолет SR-71 и много много други. Ще участвате в динамични престрелки или ще дебнете своите противници в стелт “режим” с нож или снайпер в ръка. Точно за такова разнообразие говорех в ревюто ми за Medal of Honor, а и като цяло критиката се отнася към всички наизлезли напоследък заглавия.

Реализмът, за жалост отново липсва. Оръжията стрелят както си искат, враговете ви разчитат на количество, а не на акъл, околната среда се разрушава супер рандъм (да кажем, че се ограничаваме до сандъци, тук-там някоя сграда или превозно средство и пр.) и разчленяването на врагове с оръжие е по-окайващо и от това на MoH. Може би единственото предимство е, че на еквивалентна степен на трудност с Medal of Honor, тук умирате доста по-бързо.

Визуално играта, както и очаквах, поне за мен, не блести с нещо невиждано. Използва се модифициран енджин на World at War и ми се стори ми се една идея по-детайлна от MW2 и малко по-зле от конкурента й Medal of Honor, но докато там имах времето да обръщам внимание на такива дейтали, то тук динамиката ме спираше. На моята машина всичко летеше с около 100 кадъра на максимум детайли, така че предполагам играта се води сравнително лека. Естествено всичко това се прави, за да е по-достъпна за повече хора и мисля, че балансът е достигнат. Звукът и музиката са на добро ниво. Специално ще похваля музиката, защото наистина ми хареса. Освен това парчетата са доста и разнообразни, и пасват много добре на мисиите. Имате класически теми, електронни, по-тежки и дори руски маршове. Е, не са яки като Трололололо, но ще го преживеете.

Оценката, която давам за Call of Duty: Black Ops е може би 8/10. И ще я дам, защото след като я изиграх у мен остана някакво чувство. Това изживяване ми се случва все по-рядко и за това понякога се отчайвам от липсата на качествени заглавия. Тази оценка е само и единствено върху сингълплей кампанията, тъй като за мулти нямам време на този етап, но предполагам, че в този режим играта няма да носи нищо специално. Не искам да се увличам в някакво мега-заключение, защото каквото имах го казах – играта ме изненада много приятно и горещо я препоръчвам на всеки, който отдавна не е разцъквал FPS с качествена история.

[nggallery id=20]

Ревю: Medal of Honor – отбиване на номера или нещо повече?

Medal of Honor е добре позната поредица в гейм средите и особено сред FPS геймърите. За мен тя винаги е намирала място в предните позиции на импровизираните класации, появяващи се от време на време. Оригиналът, видял бял свят за PC през 2002 г, бе една от първите игри, които умело съчетаваха аркаден стил на игра и известна доза реализъм. Спомням си, че играта ми хареса много и дори след време я преиграх няколко пъти, заедно с излезлите впоследствие експанжъни и продължения. Но с какво поглъщаше геймърите MOH? Честно казано мен ме грабна с графика, с динамика и най-вече с атмосфера. Може би голямо влияние оказваше и факта, че по това време бях луднал по абсолютно култовия минисериал Band of Brothers и свършвах от кеф, когато чувах познато име, местност или дори мисия. А никога няма да забравя и клането на Омаха… Та, игрицата си беше адски добра по това време и единственият й конкурент, за който в момента се сещам бе Call of Duty, който тогава не беше “модерен”. Като се замисля и в момента е горе-долу така – Medal Of Honor отново ще трябва да се бори с Call of Duty за наградата шутър номер едно (само дето за мен победител е Bad Company 2). По-интересното е, че докато COD отдавна се отказа от “старовремските” битки (оставяме настрана World at War, което беше някакъв проблясък в нищото), то MOH прави изключение само в последното си издание и нашата задача днес е да разберем успели ли са в това начинание разработчиците. Всъщност не, по-важното е да разберем дали новата Medal of Honor е достойна да носи оригиналното име на поредицата.

Тъй като имам достатъчно дълга геймърска кариера, вече на пръв поглед усещам коя игра ще е провал, коя ще е хит и коя просто ще премине през харда и ръцете ми без да остави нищо у мен. И ако на някой не му се чете надолу, а и отделно, че май стана традиция да си изказвам мнението още в увода – новият Medal of Honor спада към последната категория. Веднага ще ви кажа защо!

Още с пускането си, играта ви отпраща в една дупка. Не, не в прекия смисъл, просто ви праща в центъра на събитията, но аз го възприемах като центъра на нищото. Камионче, пустиня, камили, овце, лоши лошковци и пр. С една дума – Афганистан. Все пак трябва да има нещо патриотично в тая игра и вероятно авторите са си казали “Защо не я направим цялата?”. Така че добрите американски рейнджъри и всякакви други спец-отряди се борят срещу тероризма и търсят удар в сърцето му. Накратко така може да се опише цялостната обстановка… но да се върнем на картинката с овцете, камъните и лошите лошковци. След ироничния опис на китния пейзаж, следва малко стрелба и точно когато си мислите, че псевдо-тренировъчната мисия е свършила и ще започне историята, всъщност стартира следващата мисия, в която нямате отново никаква идея какво правите (освен трепането на гадове, естествено). Разбира се, на фона на цялата тая какафония, наш’те герои не спират да се наричат с какви ли не прякори и да изричат всякакви абривиетури тип LZ, WILCO, KIA, КУРЕЦ и т.н. Все пак повечето хора не знаят значенията им и вероятно това ще ги накара да усетят аурата на реализма. Може би, но аз макар и да знаех за какво иде реч, се издразних. Но нека си поговорим за цялостните впечатления, които играта остави у мен.

Я, кой си е забравил кирилицата включена?

Първо – Medal of Honor е бъгава. Ама яко. От години не помня да съм играл нещо, което има видни бъгове, които от своя страна адски да пречат на геймплея. На една мисия трябваше да избия определени цели от въздуха, но всъщност това не се получи, тъй като нямах въздушна подкрепа (отиде половин час в размисъл аз ли съм прост). Оправията беше не Load, не преиграване на мисията, а рестарт на играта. Няколко мисии “по-надолу” звукът изведнъж спря. Сега, не знам как е на битка без да чуваш и като цяло не се сещам за глухи войници, но от опит (вече) мога да ви кажа, че е ужасно, тъй като постоянно трябва да се въртите като пумпал с надеждата да видите своя враг. Довърших мисията и се надявах това да се оправи, но уви – отново рестарт. Впоследствие сякаш всичко потръгна на добре и така до момента, в който заради една скриптирана сцена не можех да продължа. Но няма да изброявам всичко на което се натъкнах, просто откровено си заявявам, че играта плаче за пач, тъй като от бързане не е довършена и изтествана като хората. И като стана дума за скриптираните сцени, мисля че тук е мястото да изразя възмущението си най-накрая. Честно казано в далечната 2002-ра, когато цъках MOH (или може би е било някое продължение), също имаше подобни фийчъри, които допринасяха за цялостното усещане. Адски много им се радвах, защото те бяха подправката към основното ястие. За жалост модата напоследък е те да се превръщат в основното ястие, а вашата интеракция е сведена до смешен минимум, което си е шит. Но така става с всяко нещо, с което се злоупотребява. В този случай отново е така. Купища скриптирани сцени, ингейм филмчета, филмчета между мисиите (които всъщност визуално са красиви) и какво ли още не. Идеята е ясна – да се докара усещането на филм, на едно неспирно действие, защото като цяло мисиите в MOH са навързани и преливащи се. Това хубаво, но е адски досадно постоянно да се накъсва играта и да се чувствате, като един наблюдател. Това, както казах го има и при конкурентите, но за мен е голям минус.

Следва да поговорим малко за самия геймплей. Лично аз бих го окачествил като скучен. Като се сложат настрана постоянните прекъсвания и прекалената употреба на похвати от филмовия бизнес, играта си е едно монотонно трепане на талибани. Отиди тук, отиди там. Убий този, убий онзи. Защитавай това, защитавай онова. През това време избий всичко на два или повече крака, стига да не е с тъпо кодово име над тиквата. Това безцелно лутане и трепане обаче според мен се дължи на липсата на качествена история. Сигурен съм, че можеха да се напрегнат и така и така са решили да правят някакъв минифилм, то поне да му измислят по-засукан сюжет. Например “лошите” имат супер оръжие, с което разрушават… Москва… иииили се канят да го направят (би било интересно да има военни действия в руската столица). Или пък китайците саботират Зона 51, където се крие нещо… А защо не “Китай и Япония правят съюз и нападат LA (писна ми да разрушават Ню Йорк)”? Абе, карам го наизуст, но ми схванахте идеята. Колкото и шантаво да звучат тези предложения, абсолютно съм сигурен, че биха доставили много повече кеф от клишираните (реалистични) операции, на които се нагледахме в близките години. Та, разнообразие куца и това за мен също е голям проблем. Сега е моментът да обърна внимание на един друг аспект, който от своя страна прелива от разнообразие. Това са превозните средства и оръжията. Не е лесно в 10 мисии на кръст да стреляте със стотици оръжия, да летите, карате и какво ли още не. Това разнообразие тук по-скоро вреди, отколкото да помага. Ако искам да летя с хеликоптер ще си сваля симулатор, ако искам да карам АТВ отново ще си сваля подходящата игра. Не е нужно мисиите да се нагаждат само и само да се покажат дадени аспекти от войната. Не ме разбирайте погрешно – не казвам, че в действителност е нямало АТВ-та, хеликоптери и т.н., просто не виждам смисъл всичко да се тъпче в и без това краткия геймплей (около 4 часа е кампанията, приблизително 8 мисии, като не включвам пролога, който се води трейнинг). Оръжията – много и различни, всички изненадващо точни и без откат. Реализъм, та пръщи. Почти няма значение с какво стреляте, защото 90% от изстрелите без проблем са хедшот. Освен това дали ще носите пистолет или MG няма значение, защото тичате по един и същ начин. Тези пропуски водят до тотално безличие и за мен нямаше абсолютно никакво значение с какво играя. Освен това играта не е чувала за деструктив енвайърмънт, което също обезмисля мощните оръжия и убива друга частица от геймплея. Гранати? Напълно безполезни. Толкова е зле, че не ми се говори! Но въпреки това ще спомена един интересен факт. В играта, освен псувни (якото “unfucked”) има кръв и дори откъсващи се крайници (не бях виждал отдавна). Ефектът успях да го постигна само с помпа, което е непростима грешка от столетия. По-забавното в случая е, че самото “откъсване” са печално изглеждащи триъгълници и ако преди години сте цъкали Soldier of Fortune, сега направо ще се изсмеете, защото въпросната класика бие с много по този параграф. Муниции? Охо, колкото искаш. Войниците носят в себе си повече желязо, отколкото би пренесал един циганин за цял месец. Тук мунициите освен че се събират, могат да се взимат и от колеги. Това става, като се доближите до някой и натиснете Use бутона. Преди това обаче в центъра на екрана ви се появява дразнещ надпис, който всеки път ви казва какво да направите. Тъпото в случая е, че може да вземете муниции само когато са малко, но какво означава това никой не знае. Т.е. ако имате достатъчно, вашият партньор ще ви отсвири. Въпросът, който ми идва на ум е защо този надпис не се появява само когато може да взмате муниции и така да не ми се пречка нон-стоп?! Мистерия.

Няколко думи за изкуствения интелект. Ако кажа “той липсва” мисля, че ще се впиша във въпросните няколко думи.

Да, ама така си свършва...

Идва ред на графика и звук (когато го има). За тях няма какво толкова да се каже. Визуално Medal of Honor изглежда добре – не впечатлява с нищо и не дразни с нищо… може би само с факта, че не впечатлява с нищо. Тук-там може да попаднете на някоя красива гледка, получила се след скриптирана сцена. Въпросната задължително трябва да включва практикъл ефекти – пушек, вода, сняг, пръст и преминаваща светлина. Красиво, но изтъркано и наивно. От въздух теренът изглежда доста добре, но това едва ли ще ви направи голямо впечатление, защото ще се кьорите в ходещите пиксели по него. Като цяло наистина няма какво да се каже за графиката. По принцип играта никога не е имала претенции за нещо по-специално, но това не я оправдава. Естествено, таргетират се масите с добре познатата формула на COD: MW – баланс между производителност и красота. При мен на full max си летеше със стабилни 60 fps. Звукът е може би единственото нещо, което ми направи впечатление и за което мога да кажа добра дума. Като изключим дразнещия бъг, в който той изчезва, при игра със слушалки, може да усетите доста дребни детайли от околната среда. Например оръжията променят звука си, когато им остават малко патрони или когато са прегряли. Изстрелите по различните повърхности оставят доста различно и реалистично звучене. Вятърът, стъпките… личи си, че е пипнато. Подразни ме фактът, че героите бяха озвучени доста непрофесионално. Нямаше емоция в гласа им и през по-голямата част от времето звучаха сякаш петокласник разказва урок по история – притеснено и назубрено. Музиката е приятна, на места ми хареса по-твърдото звучене, а и почти съм сигурен, че чух вокал в едно от парчетата по време на битка, което е ново за мен (поне не се сещам за друга подобна игра).

На финала за жалост отново ще дам тежка присъда. Казвам за жалост, защото въпреки шестото ми чувство, наистина ми се искаше Medal of Honor да е нещо повече. Както и да си кривя душата – тя не е. В нея има повече маркетинг, отколкото сърце. Това си е гавра с потребителите и аз не бих си купил игра, която е правена с една-единствена цел – да прави пари. Дори бих казал, че точно този тип игри движат пиратството и спасяват париците на геймърите. Все пак хора всякакви, така че ако ви се прави на герой, стреля ви се по араби на фона на драматична музика и ви се слуша пропаганда, то само срещу 71 лв, Medal of Honor ще бъде ваша. На престрашилите се – надявайте се за качествен мултиплейър, а на мен не ми остава нищо друго, освен да стискам цици да дойде времето, в което игрите отново ще се правят от сърце и няма да се мисли само за пари. Ще видим какво е свършила конкуренцията след около месец, когато се очаква Call of Duty: Black Ops. Не знам за вас, но аз имам странното усещане, че ще трябва да копи-пействам този пост…

И така, ако трябва да си отговорим на въпроса от увода – достойна ли е новата част да носи оригиналното име на поредицата, то поне моето мнение е не.

Ревю: Battlefield: Bad Company 2

Напоследък геймърският ми живот се поразбуди и за последните няколко месеца изиграх над 20 заглавия – нови и стари. Тези дни най-накрая успях да довъша тотално смазващата Dragon Age и тъй като бях разстроен от раздялата ми с Мориган (!), имах нужда да пострелям по някого. Набързо прерових десетките заглавия, които свалях през последните няколко години, но така и нямах времето да поразцъкам. Погледът ми се спря на новичката Bad Company 2, дело на DICE. И след като бях много, ама много разочарован от Modern Warfare 2, подходих с лека доза скептицизъм към това заглавие и не очаквах нищо по-различно. Да си призная първият Warfare си беше култов, но последната част от епопеята Call of Duty е яко отбиване на номера + добър маркетинг отдел. Имайте предвид, че на доста места из ревюто може да срещнете сравнения между COD: MW2 и Bad Company 2, но все пак така ще добиете по-ясна представа що за игра е. Но нека се върна на настроението ми и жаждата за разлят мозък на отсрещната стена. Веднага след инсталацията пуснах играта, бутнах всичко на макс и реших да поиграя малко, за да разпусна. Това малко всъщност се оказаха 5-6 часа, защото толкова отнема изиграването на сингълплей кампанията. Сложете един час повече, ако сте фен на красивите природни гледки, защото има какво да видите! И така, макар с малко закъснение – ето ревюто ми за Battlefield: Bad Company 2.

Battlefield: Bad Company 2

Както вече разбрахте, търсих истински екшън, който да има някакъв реализъм, но въпреки това да бъде неангажиращ. Не знаех какво да очаквам от отрочето на DICE, но съдейки по модата напоследък предполагах, че ще прилича на Modern Warfare 2 (MW2), но се оказа, че съм грешал… Всъщност новият Battlefield много прилича на MW2, но въпреки това усещането след като го изиграх беше “Уау!” или точно както възкликах след превъртането на оригиналния MW. Просто още с пускането на играта разбирате, че в нея има нещо различно. Но всъщност съвсем първото нещо, на което обърнах внимание бе графиката. Тя е наистина страхотна, но ще ви трябва сериозна машина, за да й се насладите изяцло. Нивата са пълни с детайли, а разрушаващите се обекти я правят много по-завършена от конкуренцията. Освен това авторите ви пренасят на много и разнообразни местности, които са изключително красиви и на моменти спирах просто, за да гледам. Всъщност огромна роля за добрата визия и реалистичната атмосфера оказват светлинните ефекти и сенките, които са резултат от тях. Усещането е страхотно, особено в нивата, чието действие се развива в джунглата. Въпреки това, MW не беше кой знае колко красива, но предлагаше страхотен геймплей. Така че гледах да се оттърся от мисълта за визуалните благинки и залегнах над други неща.

Това, с което ще запомня Bad Company 2 е емоцията, която ми остана след изиграването й. Наистина историята е клиширана и на всички ви е ясно, че ще трябва да спасявате света, но всъщност аз нито за миг не почувствах някаква липса на интерес. Бях погълнат от случващото се на екрана и от четирите образа, с които ще изживеете няколко часа – разумният чернокож, лудият пич, който иска да избие всичко, компютържията и уравновесения бял, който реално управлявате вие. Всеки от тях изглежда, като един напълно завършен образ и точно това доста ми допадна, за разлика от MW2, където нещата бяха по-повърхностни. Дружките ви се справят доста добре с противниците, но въпреки това играта е направена така, че да не разчитате много на тях, а по-скоро вие да сте основната движеща сила. От време на време обаче се случва да ви спасят кожата в напечена ситуация. Например ако сте приклещен от противников огън, някой от екипа се опитва да отклони вниманието към себе си, за да може да се измъкнете. Между другото играта е адски динамична, така че ще има доста ситуации, в които трябва да размърдате мозъчето си бързо. Враговете са доста, а разрушаващата се среда ви прави още по-лесна плячка. Ако има намесен танк или човек с RPG, то тогава е по-добре да стоите далеч от стените. Танковете са рядкост, но RPG-тата изобщо, така че това изцяло променя начина ви на игра. Аз лично няколко пъти видях отблизо пода на втория етаж. Освен това на нормална степен на трудност умирате доста по-бързо, ако бъдете улучен, което на мен ми допадна.

Има още доста детайли по геймплея, с които играта добива много завършен вид. Например имате мисия, в която трябва да трепете врагове със снайпер, но същевременно да използвате гръмотевиците за прикритие. Имате мисия, която ви праща много над морското равнище, където трябва да оцелеете в жестоката среда, криейки се на топло. Като се замисля, това е една от малкото игри, в които атмосферните условия влиаят по някакъв начин. Имате си снежни бури, имате си пясъчни бури, имате си слънце блестящо в очите и т.н. и т.н. Всички тези фактори понякога ви пречат да виждате или чувате враговете си, като самите те се превръщат във ваши противници. Изобщо примерите са много и поярвайте ми те допринасят за цялостното усещане на играта.

Battlefield: Bad Company 2

Има няколко неща, които ми се видяха недомислени и бих изтъкнал, като минуси. Първото е изкуственият интелект и веднага ще ви дам пример. Казва ми се да гръмна противник, който е сам на доста отдалечена кула от лагера. Отивам близо до него и стрелям с най-безшумното оръжие, което имам, а резултата е пусната аларма. На няколко пъти пробвах и не схванах с какво по дяволите да го убия без да вдигна всички на крака. При последния ми опит без да искам хвърлих граната и някак изненадващо нея не я чуха… Друга ситуация е двама пича си обикалят около къщурка. Влизат в нея и точно на излизане за поредната обиколка аз убивам единия, а другият се шашка и почва да се крие. Супер. Само че ако взривите постройката когато те не са вътре, а на 1 метър от нея, те без видимо притеснение ще влезнат в руините сякаш нищо не е станало. Като цяло обаче, изключвайки подобни скриптирани издънки, AI-то се справя относително добре. Другото нещо, което не ми се понрави е избираемата разрушаема среда или иначе казано сгради се срутват, но танк трудно може да бутне крайпътен знак (например). Въпреки че на мен през цялата игра ми се случи само на едно място, чета доста оплаквания от други хора, а и предполагам в мултиплейъра ще е куцо, тъй като ще има доста изхитрили се.

Наистина Bad Company 2 се оказа доста добро попадение, но честно казано мнението ми е изградено изцяло върху сингълплейър кампанията. Не съм докосвал мулти нито тук, нито на MW2, защото на този етап не ме влече. Въпреки това играта е чудесна за един дълъг следобеден релакс. Моето мнение е, че е по-добра от конкурента й MW2, макар че доста хора казват, че би трябвало да се сравняват. Може би, но тук има някои детайли, които наистина поне за мен я правят по-доброто забавление.

Ревю: Metro 2033 – апокалипсис сега!

Преди да започна да пиша ревюто доста се чудих дали да го карам в положителна или в отрицателна посока. Наистина след превъртането на Metro 2033 останах леко объркан. Не, че играта е лоша, напротив тя е от онези скрити хитове, които без много шум променят гейм-индустрията. Въпреки това сякаш нещо съвсем малко я разделяше от титлата Game Of The Year например. Но колкото и объркан да се чувствам това е ревю, така че ще споделя впечатленията си.

Metro 2033 ме грабна още с трейлърите, които се появиха преди няколко месеца. Казах си “най-накрая нещо свежо и мрачно, нещо пост-апокалиптично, нещо мащабно, нещо зло…”. Е, с пускането на играта чувството на удовлетворение се засили, още повече че в менюто с настройки бях избрал DirectX 11 и освен добрата история, чаках истинска наслада за окото. Самата игра започва почти мигновено и ви вкарва в центъра на бойните сражения, от които разбирате няколко неща – първо играта изглежда изключително добре, второ – атмосферата е поглъщаща и трето – очаква ви много екшън и добре режисирани кът-сцени. Естествено след около 10-ина минути разбирате, че това е края на играта и се пренасяте в началото на исторята, за да разкаже нашият герой Artyom какво всъщност го е довело до този момент.

Metro 2033

Тук чувствам, че е редно да ви кажа все пак защо играта носи името Metro 2033. Явно братушките от 4A Games също са счели, че 2012 наистина е добра дата за разрушение на човечеството и са я поставили, като повратна точка в предисторията на загиналия вече свят. Света в Metro 2033 е точно такъв – мъртъв, покрит с прахта на милиардите жертви от падналите ядрени бобми. Ню Йорк, Токио, Париж, София и Бусманци – някога величествени градове, сега са заринати под останките си. Всичко е мъртво. Тук-там някой лъч светлина си пробива път през гъстата облачна завивка обгърнала цялата земна повърхност. Така изглежда настоящето – 20 години след Случката. И въпреки обречената картинка, която ви описах, човечеството все още не е изчезнало напълно, а се крие в единството място, което става за пребиваване – под земята. Нашата история ни отвежда в Москва и гигантското метро, което има градът. Там няколко десетки хиляди са намерили своето убежище и някак 20 години са успяли да оцелеят без да знаят има ли други хора, които са се спасили или те са последните на тази планета. Но честно казано това не им е единственият проблем, защото има нещо много по-страшно, от което да се боят – нов вид организми, мутирали същества, които доста бързо са се приспособили към вечния мрак обхванал света. Те, жадни за кръв постоянно тероризират хората и макар борбените руснаци да са успявали да държат фронта толкова време, нещата клонят към тотална загуба на войната.

И така в един сладък момент се появявате вие – съвсем обикновен жител на едно от най-големите “градчета” в метрото. Разбира се, като бъдещ герой, вашата съдба не е просто да си стоите в стаичката и да се докосвате, мислейки си за съседката в бардака отсреща. Вие имате много по-висша цел, след като в ръката ви попада медальон с инициалите СПАРТА. И точно тук започва вашата мисия.

Metro 2033

Запознавайки се с подземния свят, всъщност ще видите с какви детайли е пипнато всичко. Как е създаден един мини-свят, който наистина е изпълнен с живот. Ще се почувствате наистина погълнат, сякаш сте там и точно за това говорех, когато имах предвид страхотната атмосфера. Просто нямаше нещо, което да не е на място. Хората си говореха и ако застанете до тях може да послушате я някоя новина, я някоя история. Има си ги битовите алкохолици, които се забавляват с чашка в ръка естествено, имаше и китаристи, които свирят наистина добри парчета, деца притичващи насам-натам… изобщо картинката е пълна. И докато в това “градче” имате някаква сигурност, то не знаете какво ви очаква в тъмните тунели, но така или иначе преди да се усетите попадате в тях. Всъщност в този момент предположих, че играта няма да е линейна и ще обикалям метростанциите като подивял, но се оказа, че следвам сюжетната линия стриктно. Та във въпросните тунели усещате истинската атмосфера на изоставените метролинии… или пък не? Това беше едно от противоречивите неща, за които говорих по-рано. В мрачните тунели под Москва авторите наистина са се постарали да ви докарат смазващо тежка атмосфера, за да се нас*рете от страх, но враговете ви са прекалено неориентирани, за да се страхувате от тях. Всъщност тук е мястото да вметна, че в цялата игра ще видите 3-4 различни типа гадове, което е адски малко, но всъщност е по-реалистично. В 90% от времето се пуцате срещу най-слабия и тъп вид, който обаче напада групово. Въпреки това нямаше ситуация, в която да бъда изненадан и общо взето нещата се свеждаха до сценарии тип “защитавай тази точка за Х време, докато аз направя еди-какво-си”. Някак изтъркано, а и както казах враговете не са от най-умните или силните, така че поне аз вървях доста смело из злокобните дънджъни. На няколко места действието ви въвлича в мисии и на повърхността, но за доста кратко. Също така в един момент обикалянето из станциите и разговорите с хората някак взеха да ми писват. Да не горовим, че доста от анимациите са яко нацепени и синхронизацията на репликите и евентуално действията е прекалено забавена. С течение на времето обаче нещата започваха да стават все по-мащабни и да ми допадат. Особено към края наистина се чувствате, сякаш вършите нещо изключително важно. Уви, това се случи едва на края, така че и в този аспект играта поне за мен можеше да покаже нещо повече. Като добавим и неадекватните врагове изведнъж се оказва, че сякаш вие сте просто един турист, който преминава на обиколка през сценария на играта. Наистина в един момент се почувствах така – че и с мен и без мен нещата пак можеха да се случат. Единственият истински момент, в който се чувствах застрашен по някакъв начин беше в нивото с библиотеката, в която щъкаха така наречените библиотекари – същества, които няма да ви оставят жив, ако ви видят. Точно за това един съвет от мен – не влизайте в директен контакт с тях или ако го сторите не им обръщайте гръб, за да избягате, защото ще ви схрускат със същата скорост, с която тръгва Голф 2-ка на зелен светофар. Аз на няколко пъти пробвах да им избягам по този начин и наистина си вдига адреналина, още повече когато го правите на непознат терен и бягате от стая в стая, чувайки ръмжене и стъпки под, над и зад вас. Имайте предвид и че въпросните гадове са леко неубиваеми, което ги прави още по-голям трън в задника.

А като стана дума за убийства няма как да не кажа и няколко думи за оръжията. Те са сравнително малко на брой, но с множество модификации. Аз не изпитах някаква нужда да ги сменям, но от време на време когато намирах нещо ново го взимах от любопитство. Може да си купите оръжия и от пазарите в различните метростанции, но са прекалено скъпи и аз предпочитах да инвестирам в муниции. Наистина е много важно винаги да сте заредени, защото нямате представа колко бързо свършват, а на малко места ги има. Така че видите ли пазар – купувайте.

Metro 2033

През по-голямата част от играта ще бъдете със съекипник, като в своята мисия срещате много и интересни личности, с които преминавате през какво ли не. Всички тези хора допълват картинката и внасят известна доза свежест, тъй като повечето от тях са големи шегаджии и доста често може да ги слушате какви глупости дрънкат. Освен това от 4A Games са вкарали тук-там някоя пиянска песничка, която персонажите си тананикат. На едно място един от спътниците ви под влиянието на някакви халюцинации, почти свърши от кеф докато се опитваше да задоволи една ръждясала решетка. Имаше още няколко такива ситуации, но ще ги запазя за себе си, за да им се израдвате сами.

Искам преди завърша да кажа няколко думи за графиката и звука. Визуално Metro 2033 изглежда много добре. Лошото е, че само някои неща изглеждат много добре, а други са доста нискополигонни. Но в този тип игри осветлението играе най-главната роля, защото така или иначе повечето обекти са във вечен мрак и не е нужно да са перфектно изпипани. Е, светлинните ефекти тук са наистина впечатляващи и играещите сенки на няколко пъти ме караха да изтръпвам в слабоосветените тунели. Но нещото, което ме подрази са системните изисквания. Машината ми е добра – i7 920, 6GB DDR3 и Radeon 5850. Пуснах играта на максимални нстройки в DirectX 11 режим и когато на сцената имам volumetric lightning или fog, фреймрейта падаше до 15 кадъра, а повярвайте такива сцени има доста, особено на повърхността. Реших, че тая няма да я бъде и смених на DirectX 10 мод. Получи се точно, както при предишната игрица, която цъках – Aliens vs. Predator, където също нямаше грам разлика между DX10 и 11. Така играта се отпуши малко и доста често виждах около 50 фрейма в секунда, което е предостатъчно за игра. Въпреки това на някои места кадрите падаха значитело и пак казвам, че графиката е добра, но не толкова, че да затормозява подобна машина. Това говори за леко претупани оптимизации на енджина. Черна точка за 4A Games. Звукът е на ниво, но не ме граба с нищо, макар че би трябвало.

И като заключение бих казал, че Metro 2033 е наистина свеж лъч в жанра, но някак имам усещането, че авторите не са знаели какво точно искат да направят. Просто измислили са страхотен сюжет, направили са куп други прекрасни неща, но сякаш на самия край са се отказали. Ето защо аз продължавам да оставам объркан и по-наблюдателните от вас ще видят и че ревюто е доста хаотично. Наистина Metro 2033 можеше да бъде много повече, ако играта бе по-лека и ако наистина в мрачните тунели ви дебнеше шок и ужас. Просто в момента усещате, че сте част от нещо голямо, но не усещате, че животът ви виси на косъм, не се чувствате засрашен и се чудите как може тези сладки гадинки да ви правят проблем. Въпреки това обаче ви препоръчвам горещо играта, защото не е дълга и спокойно може да се превърне в едно среднощно приключение, а все по-рядко виждаме стойностни такива.

Contact
captcha