Георги Калайджиев – уеб дизайнер

Привет на всички! Остават часове до новата година и броячът ще започне отново. Сега е времето за равносметки, за сравнения, обобщения и т.н. Аз съм сравнително зелен блогър, но въпреки всичко ще публикувам един пост с какво се подобри Joro.me през последните почти три месеца. Но това по-късно. Сега обаче ми се иска да пусна нещо различно. И тъй като през тази година нямах особено много време за гейминг, както вече се досещате ще става въпрос за кино. Иска ми се да направя една гигантска статия на тема „С какво ще запомним филмовата сцена на 2009?“. Подбрах почти 220 заглавия, които раздвижиха пазара през 2009. До последно не бях решил обаче как да структурирам всичко, но буквално докато пиша тези редове се кротнах на варианта просто я разбия на популярни жанрове. Все пак на всички е ясно, че в днешно време филмите покриват минимум 3 жанра, така че това ще бъде малко относително и изцяло на моя преценка. Надявам се статията да послужи, като един малък гайд на филмовия маниак, който случайно може да е пропуснал нещо, защото аз със сигурност съм. Също така реших накрая да направя едни символични номинации, за да натежи мнението ми все пак. И така… с какво ще запомним филмовата сцена на 2009?

Многожанрови шедьоври и падения

Тъй като останаха много значими заглавия, които не намериха място в долните редове, реших да създам специална категория за тях. Единственото по което си приличат е именно това, а не калибърът им, тъй като, както сами ще видите има абсолютни хитове, но има и заглавия, които са утайката на киноинсдустрията.

Започвам с най-големия хит за тази година – Avatar. Филмът, който се е родил в главата на Джеймс Камерън преди 14 години и влезна в разработка преди 4, най-накрая се разкри пред света в цялата си прелест. И наистина това е един шедьовър, в който има за всекиго по нещо. Годината е 2154. Историята ни отвежда на далечната луна, наречена Пандора. Тя се намира в съзвездието Алфа Кентавър А, което е най-близкото до Земята. Там от известно време се е заселила малка колония с хора, която обаче е изцяло финансирана от могъща корпорация, ровеща из недрата на Пандора за ценния материал наречен ънобтаниум. Тук някъде се появява нашият герой Джейк Съли (Сам Уортингтън), който е пехотинец-инвалид. Всъщност Джейк идва на мястото на починалия си брат-близнак и без да гледа назад си поставя за цел да се пребори с всяка трудност, която му се изпречи. Запознаваме се и с полковник Майлс Куорич – изпечено копеле, който също като Джейк не познава страха. И тъй като полковникът не е вчерашен, той решава да използва всеки наличен ресурс максимално рационално. Неговият трън в задника се нарича Нави – местното население, което застрашава минната дейност на Пандора. Той решава, че Джейк ще бъде идеален шпионин и го назначава като такъв, като в замяна ще накара корпорацията да финансира операция, след която той ще може да ходи отново. Всъщност Джейк е дошъл на планетата, за да да участва в програмата „Аватар“ на мястото на брат си. Аватар, хората наричат дистанционно управляеми тела, които са създадени чрез смесване на човешко ДНК и ДНК-то на нави. Докато трае пътуването към Пандора (приблизително 6 години) тялото расте и при пристигането вече е „годно за употреба“. Джейк веднага влиза в новата си кожа и ентусиазиран от това, че отново може да използва краката си, той вижда светлото бъдеще пред себе си, защото ако успее да се внедри в местното население, то ще получи мечтаната награда. Един ден при една наглед рутинна мисия съдбата доста бързо го вкарва в няколко напрегнати ситуации и преди да се усети Джейк стои до красивата Нейтири (Зоуи Салдана) – принцесата на местния клан нави. За нещастие те се оказват прекалено доверчив народ и споделят прекалено ценна информация с Джейк, която той докладва на безмилостния си наставник. В един момент обаче културата, обичаите и бита на нави преобръщат представите на смелия войник и той се чувства раздвоен. Това объркване достига и критична точка, когато той се влюбва в Нейтири. Въпросът от тук нататък е ще продължи ли Джейк нещастното си съществуване или ще се отдаде на съдбата си, на сърцето си, на любовта си. Мисля, че отговорът ви е ясен.

Като цяло филмът е много комплексен и както казах има за всеки по нещо. Всеки вижда нещо различно в него и си го харесва. Лично на мен ми харесват няколко неща – първото е основната идея, че човек убива и ще убива всичко красиво на този или който и да е свят, стига да има облага от това. Хората биха ограбили и самия Рай ако имаше какво да се вземе. И много добре във филма го бяха казали, че ако някой седи върху нещо, което искаш, то той вече ти е враг. Хареса ми и фактът, че има хора, като Джейк, които разбират кое е по-ценното, не се впечатляват от парите и материалното, а се борят за това, което наистина има значение. Другото, което ми допадна е красотата на Пандора. Спокойно можем да я наречем смъртоносно красива, защото в буйната гора нощем освен сияещите приказни растения се крият и опасни твари. И все пак това остава за мен едно от най-красивите места, които някога съм виждал и всичко това благодарение на магьосниците от WETA Digital. Същите са се погрижили и филмът на Камерън да добие невероятната визия, за която толкова се говореше. Avatar е буквално бъкан с най-модерни технологии и наистина това може да се изпита, когато сложите очилата за 3D. Той вдига толкова високо летвата, че може би само следващият филм на Джеймс Камерън би я надминал. Друга страна на филма, която ме докосна е романтиката между Джейк и Нейтири. На фона на целия хаос, Джеймс Камерън е успял да вкара една забележителна любовна история между същества от два свята. Направил го е по много красив и деликатен начин и печели моите адмирации. Последното нещо, което мога да отбележа, че ме впечатли е самата Нейтири. Зоуи Салдана изигра по перфектен начин образа си, а екзотичната й визия си личеше дори като триметрова нави. Тя е изключително чаровна, предизвикателна, безстрашна, добра по душа и вярваща. За мен това ще остане един незабравим образ. И ако вече не сте разбрали – моето мнение е, че филмът на годината се нарича Avatar. До момента той е спечелил над $600 млн. и заема 26-то място в IMDB с оценка 8.6, което може би означава, че ще има продължение, тъй като имаше слухове, че при успех на първата част, втора е почти гарантирана. Може да се похвали и с 4 номинации за Златен Глобус – най-добър филм драма, най-добър режисьор (Джеймс Камерън), най-добра песен и най-добра музика. Сигурен съм, че от раз може да грабне и четирите. Освен това е спряган за 8 или 9 номинации за Оскар, но само времето ще покаже какво ще се случи там. Наистина филмът е голямо събитие и го препоръчвам на абсолютно всеки. Тук може да прочетете и малко по-разширеното ми мнение за него. I see you!

Следващият филм, който си няма жанр (или по-скоро трябва да го кръстя Тарантино-жанр) е Inglourious Basterds. Уникалният сам по себе си драматичен военен трилър блести най-вече с диалози и актьорска игра от най-висока класа, като тук изпъква името на Кристоф Валц, зъл СС-овец, който носи прякора „ловеца на евреи“. Всъщност във филма става дума за немци, евреи, отмъщение, кръв и много скалпове. Сюжетът е достатъчно интригуващ – група от осем американски войници е спусната в окупирана Франция, за да всява смут в редиците на Третия Райх. Те бързо си печелят прякора „гадните копилета“, след като брутално убиват и скалпират немски войници. В същото време, оцеляла еврейка, притежаваща кино по стечение на обстоятелствата е принудена да прожектира един от най-великите немски филми. След като е била дете и е видяла как швабите избиват семейството й, тя решава, че сега е моментът за пълно отмъщение. Тя става напълно сигурна в желанието си и когато разбира, че самият Хитлер ще присъства на прожекцията. Но това го разбира и британското разузнаване и изпраща „копилетата“ да прочистят киното. Така имаме две основни „групи“, които желаят смъртта на всеки шваб в киното, но не подозирайки един за друг. Пленителната история ще ви държи в напрежение до самия край, а интелигентните диалози и прекрасно режисираните сцени няма да ви доскучаят. Отрочето на Тарантино също ще се бори за големите награди тази годината и започва с 4 номинации за Златен Глобус – най-добър филм драма, най-добра поддържаща мъжка роля (Кристоф Валц), най-добър режисьор (Куентин Тарантино) и най-добър сценарий. Освен това филмът заема 68-то място в IMDB с оценка 8.4.

Идва ред на два адски несериозни филма – Drag Me to Hell и Jennifer’s Body. Чак ме е срам, че ги постарям тук, но какво да се прави. Първият „хорър“ честно казано да се чуди човек какво е. Нито е страшен, нито е смешен… И той, както „копилетата“ може да си има собствен жанр, наречерен Райми-жанр, защото Сам Райми е спец в направата на точно подобен род филми, които се водят хоръри, но всъщност изобщо не са. Типичен пример е The Evil Dead поредицата и аз съм й фен, но някак Drag Me to Hell не успя да ме впечатли с нищо, освен леко да разбуди носталгията у мен. Критиците се изказват ласкаво, но за мен си остава едно от посредствените заглавия на 2009. Jennifer’s Body е друга риба. Този филм всъщност е опит да се създаде хорър-комедия, но вместо това се е получил хорър-перверзия, с главно действащо лице Мегън Фокс. Лентата затвърждава факта, че осевен за ку*венски роли, тя не става за нищо друго, поне на червения килим. Писна ми в десети пореден филм да я гледам как си чекне джукестата уста, в опита си да бъде сексапилна. Става смешна, ама сигурно не е тя виновна горката… режисьорите виждат „таланта“ й и го насочват в правилната посока, а именно порнографията. Така с две думи заключението ми е, че филмът изобщо не си заслужава и дори магистралната Мегън Фокс не може да помогне с нищо.

Сега за разнообразие продължавам с две заглавия, които ни показват края на света. 2012 бе най-чаканата от мен спец-ефект-оргия след Avatar. Познавайки стила на Роланд Емерих аз се надявах да видя разрушения от най-голям мащаб. Очаквах смазващи ефекти и нулева актьорска игра. Е, получих това, което исках. Като всеки един от филмите на немеца и този не прави изключение и предоставя на зрителя едно продължително забавление за окото. Но колкото и драматична да е ситуацията около края на света вие изобщо няма да усетите и грам от тази емоция, просто защото ще се кефите на мащабните разрушения и шеговитите фрази, които пускат бездарните актьори. Но простено им е, те не го осъзнават. Моята препоръка е ако сте пропуснали този филм да го гледате задължително на кино (дават го все още на Digital Cinema), защото там му е силата. Вкъщи, пред малкия екран единственият плюс (ефектите) ще се загуби и всъщност повечето хора, които познавам доказват теорията ми. Knowing от своя страна е едно ниво по-сериозен и смислен от 2012. Историята е добра, но може би прекалено ниския бюджет спира филма от по-сериозен успех. Тук теорията за унищожение на родната ни планета е почти сходна с тази в 2012 – влиянието на Слънцето. За разлика от предното заглавие обаче ще се нагледате повече на решаване на загадки, отколкото на срутващи се сгради, избухващи вулкани и пр. Това си има своите плюсове и минуси, така че на едни ще допадне едното заглавие, на други – другото. Лично за мен и двата филма имат своите добри страни и ги препоръчвам горещо.

Transformers: Revenge of the Fallen беше очакван „хит“ тази година, но не заради изумения поглед на Шия ЛеБьоф или задника на Мегън Фокс, а заради ефектите, които наистина оставиха много зрители с отворени усти. Всъщност на всички бе ясно, че това е филм, който няма никакви претенции за каквото и да е, освен да обере бедния данъкоплатец. Втората част събра повече приходи от оригинала, което не е изненада за никой. Лентата отново ни представя битката между двете враждуващи роботизирани фракции и безпомощните хора, които не успяват да се впишат в грандиозната картинка. Също така имаме познатия непрестанен екшън, познатите шеговити подхвърляния и познатия перверзен поглед на наборката Мегън Фокс. Всъщност точно заради липсата на каквито и да е било претенции от вас се очаква просто да се забавлявате на този филм, без да търсите дълбок смисъл или дупки в сюжета. То целият сюжет си е една голяма дупка, но това се преглъща, защото с ръка на сърце мога да кажа, че това е едно добро почти три-часово забавление и малко хора биха го отрекли. Такъв тип филми се правят за масовия зрител и за това се опитват да въплатят в себе си фантастика, екшън, комедия, роматика и Мегън Фокс. Моят глас е за отличен, защото филмът като цяло е слаб, но по-важното е, че изпълнява своята задача.

Поредните безжанрови мелези са The Vampire’s Assistant и Watchmen. Първото заглавие го пропуснах с лека ръка, но сега виждам, че ще бъде интересно да се види. Watchmen пък е един от най-странните филми за супергерои, който съм гледал. Първото нещо, което бие на очи при него е продължителността. Официалната версия е около два часа и половина. Director’s Cut едишъна добавя около 25 минути, а Ultimate Cut довежда заглавието до екстремни числа – повече от три часа и половина. Следващото, което бие на очи още от първите минути е, че ще бъдете свидетели на мнооого дълбок сюжет, т.е. няма да има нищо общо със стандартните лигави филми за супергерои, които се уреждат със супер мацки. Ще бъде едно малко самоубийство ако реша да ви преразкажа дори нищожна част от историята, но въпреки това ще се пробвам. В Watchmen супергероите са представени, като абсолютно нормални и обикновени хора с проблеми. Разбира се, че имат свърхестествени способности, но те страдат точно, както страда всеки един човек по света. Имат проблеми с алкохола, пушенето, със славата и т.н. Естествено възрастта им също не прощава. Сюжетът разказва паралелно за славните им години и годините, в които те са прокудени, ненужни, безславни и забравени. Филмът има някакъв интересен чар, който ви държи приковани към екрана. Първият път, когато го гледах бях останал с доста негативно мнение, но го оцених впоследствие. Сега ми се иска да гледам и Ultimate Cut версията, но това не е лесна задача. Препоръчвам го като цяло на любителите на киното, тъй като все още не мога да преценя към кой точно е адресиран. Рошарк ftw!

Завършвам с най-очакваното, безсмислено и провалено продължение за тази година. То се казва New Moon. Това е един от филмите, които открито казвам, че не желая да гледам, но може би ще се наложи, само за да задоволя жадната ми за кино душица. Доколкото чух обаче това е безобразно слабо продължение на един филм, който така или иначе не блестеше с нищо. Нямам идея защо светът пощуря по тази любовна история, като тя е разказана ужасно, а инфантилните актьори по никакъв начин не правят положението по-розово. Недоумявам и какви секссимволи са, но за да не разгневявам вече разплаканите момиченца ще спра с коментарите.

И в тази категория има няколко заглавия, които чакам с интерес и това са Sherlock Holmes, който тръгва по кината от следващата седмица и Daybreakers, който също се очаква скоро. Продукцията за популярния детектив Холмс през погледа на Гай Ричи, бе един от чаканите филми тази година. Филмът засега има висока оценка в IMDB и носи на Робърт Дауни номинация Златен Глобус за най-добра главна мъжка роля. Daybreakers се надявам да е заглавието, убиец на Blade и Underworld, защото кръвоцмучещия жанр спешно има нужда от свежа кръв. Засега критиката хвали лентата, но аз си оставам с едно на ум.

Екшън

Мдааа, дойде ред и на чистите екшънчета, които ви карат да ококорвате очи, да стискате седалката или каквото имате под ръка и да усещате адреналина в тялото си. Yeah, right. Започваме с първото заглавие – Fast and Furious 4. Състезателният дух на поредицата някак магически се върна когато Вин Дизел, Пол Уокър и Мишел Родригез отново заеха местата си на предната седалка. За мен тази част остана най-балансирана от всички досега и може би само оригиналът може да й се пречка. Заслужава едно голямо „Браво“ за завръщането си! Fighting е някакво бегло понятие на екшън, но за жалост нямам Гей-категория и трябваше да го поставя тук. Ако ви се гледа как мъженственият сиромах Чанинг Тейтъм раздава юмруци насам-натам, то заповядайте, ако ли не – залягайте над мацката до вас. Gamer може да се нарече слабо място в кариерата на Джерард Бътлър. Филмът има добра идея, но отвратително реализирана. Освен това екшънът е слаб, което го свлича в дъното на тази категория. Гледах интервю, в което Бътлър беше много ентусиазиран от филма и ролята си, но моето мнение е, че стероидите не му влиаят добре. Искате ли да ви подскажа за какво иде реч? Бъдеще, скука. Един ден се появява „игра“, в която дистанционно управлявани затворници осъдени на смърт се трепят и този, който остане жив до края на играта бива освобождаван. И вие и аз знам, че това няма кой да го допусне… поне до този момент.

Хайде сега да скокнем на един хит – Terminator Salvation: The Future Begins. Култовият фантастичен екшън се сдоби с продължение, в което си партнират Крисчън Бейл и изгряващата звезда Сам Уортингтън (можем да го видим още в Avatar и задаващият се хит Clash of the Titans). След представянето на филма се оказа, че той не се нарежда до обичаните продължения за тази година. Явно феновете са имали прекалено големи очаквания или просто кофти ден. На мен лично ми допадна, защото си носеше атмосферата на Терминатор. Липсваше си бате Арни, но все пак ни го показват за малко в самия край, колкото да свършим от кеф. Друг хит, който получи сикуъл тази година е X-Men Origins: Wolverine. Предната част, наречена X-Men: The Last Stand беше оценена много високо, както от цял свят, така и от мен, и за това Wolverine трябваше да се доближи максимално до високо вдигнатата летва. Честно казано успя! Косматият Хю Джакман отново се вписва идеално в ролята си и раздава ритници и стомана наляво-надясно, но този път предисторията добавя дълбочина не само на него, но и на останалите образи. G.I. Joe: The Rise of Cobra e най-свежото попълнение на категорията. Филмът е адски елементарен, но мисля, че точно в това му е чарът. Отново срещаме Чанинг Тейтъм, този път като военен. На екрана виждаме и ослепителната Сиена Милър, в ролята на смъртоносната Баронеса. G.I. Joe въщност е тайна елитна организация, която се занимава само с изпълнението на специални мисии, в които обикновено е намесена националната сигурност. Такъв е и случая, когато могъщ търговец на оръжие краде нанотехнология, способна да разрушава цели градове. След като на зрителя му се изясни кажи-речи за какво ще става дума се почва неспирният екшън, който трае почти два часа. Гарантирам ви, че е забавен и макар за много хора това да е най-слабият филм за годината, то аз го гледам от друга гледна точка и смятам, че заслужава сериозно внимание, тъй като донякъде напомня добрите стари времена! Blood and Bone на пръв поглед изглежда съвсем стандартен и посредствен екшън с бюджет една вечеря в Happy. Но на втори поглед и той е също толкова забавен и простичък, като колегата му G.I. Joe, но без скъпите ефекти. Ако търсите добър биткаджийски филм, на който да не си блъскате главата много-много, то Bone е за вас и освен самия филм, почти веднага ще заобичате и главния герой, тъй като е някакъв абсолютно безсмъртен и разрушителен тип. Push е последното заглавие, което ще разгледам. Всъщност това е един доста странен филм, който така и не разбрах защо не спечели популярност. Има си нужните съставки, но някак мина и замина без да се обади. Значи сега като се замисля може и повечето от вас да са го пропуснали и за това няма да разкривам нищо конкретно и само ще погъделичкам любопитството ви, като кажа, че са намесени хора със много специални умения.

Ninja Assassin май е единственото по-очаквано от мен заглавие за тази година, което се брои за екшън. Ако не се лъжа би трябвало да се появи и съвсем скоро в милата ни родина, така че ми остава да броя дните… да бе. The Killing Room пък е заглавие, който съм пропуснал, но ме човърка отвътре идеята му и сигурно ще му отделя време. А и актьорският състав е интересен – Клеа ДюВал, Ник Кенън, Питър Стормър и Тимъти Хътън.

Може да ви стане тъжно, но успях да пропусна някои заглавия засега и даже ще ви кажа защо. Нека започнем с Banlieue 13 Ultimatum. Добре – френски е… ууу… голяма работа. Някак не се впечатлявам от паркур гъзета, които подскачат из целия „град“ и ги гонят група безмозъчни. Признавам – филмът се хареса на много хора, но просто не е моят тип екшън. Crank 2: High Voltage е ясен на всички. Първият Crank беше уникално зле, но поне беше свеж и новаторски. Вторият очаквам да е пълен провал, но ще разбера със сигурност скоро, тъй като съм го набелязал за гледане. Driven to Kill – сори, Стивън Сегал ми беше интересен преди 10 години. Все още нощем като заспивам чувам звуци на чупещи се кокали. Така че – не, мерси. Behind Enemy Lines: Colombia – доколкото помня първият филм имаше и добри страни, но не и толкова добри, че да ме накара да гледам втората част, а за третата, каквато се явява Colombia да не говорим. А като чуя Street Fighter ме налягат едни топли носталгични спомени на безбройните часове гейминг прекарани пред игралните автомати. С филмите нещата стоят различно и съм леко песимистично настроен към Street Fighter: The Legend of Chun-Li. За градне финале оставям Universal Soldier: Regeneration и Direct Contact. Тях от съображения за сигурност няма да ги коментирам, а ще ви дам две линкчета. Първото е за трейлър и коментар към Universal Soldier – тук. Второто е към едно култово ревю за Direct Contact – тук.

към цялата публикация »

Share