Белград, 20.03.2010. Приятен слънчев ден. Улиците са препълнени с автомобили, в стил софийско задръстване, а по тротоарите се разхождат пищни белоградчанки, които без притеснения показват прелестите си. Десетки клаксони подсвиркват я на водачите, я на девойките. В цялата симфония се включва и скромно пърпорещият „Хилядолетен сокол“, което е другото име на безсмъртната Фиеста на моя приятел Крис, с който пътувахме, за да чуем на живо великите Rammstein.
Самото пътуване започна раничко – към 8 часа българско време и продължи около 4 часа и малко. С пълен резервоар и поклащащи глави на фона на немските машини, някак не усетихме кога мина времето. Най-интересното по пътя бяха стотиците български автомобили, които прелитаха покрай нас, нетърпеливи да видят своите идоли. На границата всичко мина гладко и без да се усетим бяхме в Белград. Интересен е фактът, че от бул. Сливница до Белград Арена не правите нито един завой и карате само направо.
Белград
Още с наближаването на града, нещата взеха да стават по-цивилизовани. Улиците му улици, сградите – сгради… изобщо личеше си, че излизаме от селската част на страната и се приближаваме до върха на сръбската цивилизация. Съвсем логично бяхме посрещати от натоварения трафик, но въпреки това съвсем скоро се намирахме на паркинга пред величествената Белград Арена, която наистина респектираше с размери и визия. Огромните празни пространства около нея правиха картинката още по-мащабна.
Извадихме картата на града и решихме да обиколим новата част, за да видим по-напред ли са сърбите от нас или все още не сме най-зле. Имахме на разположение над 6 часа да разгледаме каквото можем и евентуално да си намерим убежище, където да преспим. Първата спирка бе култовата „менячница“, в която обменихме малко местна валута, а после продължихме с обиколката на града. Каквото и да си говорим няма нищо общо със София. Улиците са като нови и при това доста широки, всичко е чисто, сградите са естестически издържани и красиви, а пространставата между тях са много големи, тревните площи са добре поддържани… изобщо приличаше си на голям, европейски град. И докато се оглеждахме, нямаше как да не отбележим факта, че сръбкините освен, че са красиви като българките, са доооста по-високи и залагат повече на естествена красота, отколкото на промишлени количества грим. Наистина през целия ден бяхме заобиколени от много красиви, високи, стройни и надарени жени, доста от които носиха оскъдно облекло, заради жегата.
Пътят ни продължи близо до един гигантски мол, а след това по Бранков мост на р. Сава, където се откри прекрасна гледка към града. Стояхме и съзерцавахме красивите паркове и сградите на отсрещния бряг, където бе разположен центъра на града. Красота. Някак успяхме да се откъснем от гледката и продължихме напред, където евентуално да хапнем нещо и да разгледаме Калемегдан. Не успяхме да докопаме храна, но с влизането в Калемегдан се паркирахме на една пейка, а пред нас се разкри поредната красива гледка към реката. Жаркото слънце беше в стихията си, но това не попречи на релакса ни. Не попречи и на пълничката сръбкиня две пейки по-надолу да покаже целулита си, а може би и други части на децата, които си подскачаха малко пред нея. След известно време решихме да приключим слънчевата баня и да се разходим из парка, който наистина беше красив – зелени тревички, безстрашни гълъби, детски крясъци и звук на ъглошлайф.
След като излезнахме от него бе станало време да си потърсим подслон. Бях принтирал няколко листа с хотели и хостели за всеки случай и почнахме да ги издирваме. Предполагам повечето то вас са гледали филма Hostel и знаят, че в подобните заведения из източна Европа спокойно може да загубите някой крайник, така че ако изглежда прекалено готино, нещо не е както трябва. Разбира се ние постоянно се шегувахме с това, но все пак човек трябва да има едно на ум. Нямахме късмет с намирането на първите няколко отбелязани места по картата, но попаднахме на един хотел, който бе на добро място и със сравнително ниски цени, като на всичкото отгоре беше пълен с българи. Противно на логиката решихме да търсим късмета си на друго място и продължихме към следващата дестинация – Chillton Hostel. След доста въртене успяхме да го намерим, като през това време минахме през няколко забележителности – парк, носещ името „Студентска дупка“, както и „Филолошки факултет“ – ядрото на сръбската аналитична мисъл. Все пак се добрахме до хостела и хората там бяха доста любезни, но цената от 20 евро не ни се понрави при положение, че хотела беше малко повече. Решихме да се върнем и да си пробваме късмета, но се оказа, че няма стаи. Въздъхнахме тежко и поехме към следващата точка, но времето напредваше. След кратко лутане из белградските улички срещнахме доста интересни неща, сред които блестеше надпис „Mobstar“ и под него с крив шрифт Hostel. На финалната права все пак се добрахме до The New Inn Hostel, който примамваше с масаж в обявата. Намерихме сградата и още на прага й разбрахме, че ще си имаме работа с класически хостел, тъй като мястото беше строителна площадка и древното стълбище бе покрито с вар, а за да се качим по него трябваше всячески да избягваме какви ли не предмети – дръски, тръби, скелета и пр. Общо взето приличаше на ниво от Prince of Persia. Почукахме на вратата, а отвътре се показа сърбин и с леко премрежен поглед измрънка нещо. 
Естествено от глава до пети бе накичен с неизвестна марка спортно облекло, но нещо все пак трябваше да затвърди трафикантската му физиономия. Тъй като нямахме много избор набързо взехме две легла в обща стая и междувременно нямаше как да не обърна внимание на металните решетки, които преобладаваха по прозорците и външната врата.
И след като вече имаше къде да спим с бърза крачка се отправихме към Белград Арена, където трябваше да заемем своите места във Fan Pit-a. Проблемът беше, че от много мотане цял ден не бяхме сложили нищо в стомасите, а и аз изкарах 12 часа с едно малко шишенце вода. Дали това щеше да е проблем тепърва щеше да се разбере. Хората около залата бяха адски малко на брой, което ни озадачи. Около нас минаваха закоравели готик мацки, които или търсиха на кой да изпият кръвчицата или така си гледаха. А ние… ние си имахме вид на дизайнер и програмист. Накрая, след кратко лутане из входовете се наредихме на опашка и зачакахме реда си…
Концертът!
Прекрачвахме прага на залата и докато превъзбудените полицаи обикаляха с ръце непорочните ни тела, ние се опитвахме да видим какво се случва вътре. След като влезнахме имаше още поне 3 проверки докато стигнем заветната фен зона, кръстена простичко Fan Pit. Като цяло в залата нямаше много хора. Пред сцената се разхождаха хроничните фенове, пиейки бира и крещейки нечленоразделни звуци, които явно бяха с цел прочистване на гърлото или кастване на някаква аура. Тъй като се очакваше голям поток от хора, ние застанахме на 15-ина метра от сцената, седнахме на пода, за да регенерират крайниците ни и очаквахме да бъдем запушен отзад, като така бъдем в центъра на събитията. Имахме около час да наблюдаваме колоритното население, което беше около нас. Всъщност голям процент от хората бяха българи, но не сме и очаквали друго след това, което видяхме през деня. Времето течеше, а празната зала лека-полека се напълни. През 15 минути от нажежената публика се чуваха скандирания „Rammstein, Rammstein!!!“.
Точно около 20:00 часа нещата се пораздвижиха и изведнъж светлините угаснаха, а тълпата полудя. Не, Рамщайн все още имаха време да се подготвят психически, а дотогава норвежката индъстриъл банда Combichrist трябваше да подгрее положението. Не бях ги чувал тез момци, но съм сигурен, че спечелиха всеки един в залата. Просто звученето им е невероятно! Тежкият електронен саунд в комбинация с индъстриъл жицата по начина, по който го направиха те е нещо наистина убийствено. Изсвириха 5 запомнящи се парчета и оставиха много добро впечатление у мен. Барабанистите на групата са тотални изроди, като по време на изпълнението трошаха всичко, което видят. Имах и късмета да получа една палка в главата от единия и то така ме шибна, че не разбрах какво стана докато не я видях. След тяхното изпълнение последва пренареждане на сцената за титаните Рамщайн. След около половин час в очакване, скандиране, крещене и подскачане, мощен и продължителен тътен разтресе залата. Толкова мощен, че смущаваше сърдечната ми дейност, а и трудно успявах да преглътна. След няколко минути Рамщайн бяха факт! Смазващият саунд накара публиката да изпадне в екстаз и всички започнахме да подскачаме почти синхронно. Разбира се това продължи през целия концерт, но на най-епичните парчета скоците, крещенето и поготата достигаха своя апогей. Наистина е трудно да се опише с думи каква беше енергията. Тъй като за цял ден бях изпил едно малко шишенце с вода, посредата на концерта положението взе да става критично. Температурата беше убийствено висока, въпреки че на всеки 5 минути в залата влизаше студена вълна въздух. Бях и толкова изпотен, че нямах грам течност в себе си и на моменти ми се премрежваше погледа, но както вече казах енергията беше толкова силна, че въпреки това намирах сили да поскачам и да се блъскам, сякаш е за последно. Освен чудесното изпълнение на групата и добрият подбор песни, Рамщайн направиха страхотно шоу. Големите количества огън, които ни подпалиха сърцата, усетихме и с лицата си, въпреки че бяхме на 15-ина метра от сцената. Всяка песен имаше някаква интересна сценична заигравка и „актьорите“ я изпълняваха перфектно. Върхът на сладоледа беше изпълнението на Pussy, където Тил Линдеман се качи на голям контейнер приличащ на пиш*а и започна да се движи наляво-надясно по сцената, като съоражението пръскаше лепкава и доста мазна пяна. След като г-н Линдеман еякулира върху нас, беше ред на хилядите листчета, които полетяха и логично залепнаха навсякъде. След тази песен чувствах как не съм на този свят и успях да се добера до някаква вода, за да презаредя. Така изгледахме оставащите няколко песни малко по-отстрани и на по-бавни обороти. След края на концерта последва едно мнооого бавно излизане, тъй като бяха отворили само един изход. Може би единственият минус в организацията. Цялата зала и околноситите бяха пълни с боклуци, които на следващата сутрин изненадващо бяха почистени. За жалост в нашата мила родина боклуците се развяват от вятъра няколко седмици.
И така с малко мъка се добрахме до нашия хостел, преминахме през всички препядствия в сградата и успяхме да си легнем. Имахме малко проблеми със шумните „съквартиранти“, но по-важното беше, че оцеляхме през нощта. На сутринта хапнахме по една мазна баница и направихме бърза обиколка на безлюдния център. След което потеглихме към България.
Като цяло за мен това беше едно прекрасно изживяване. Прескачам разходката през деня и говоря специално за концерта. Просто очаквах наистина много, но получих още повече. Както вече казах усещането трябва да се изпита и не съм много сигурен, че същото ще се получи и в София, защото първо, че тук ще бъде на открито, второ ще е на светло и трето ще е адска жега лятото. Тъмнината и чудесното шоу, което се получи в Белград Арена беше наистина силно и мащабно. Въпреки напредналата възраст, Рамщайн кипяха от енергия и изобщо не стана ясно, че това е последният им концерт от 5-месечното им турне. Те се представиха изключително и изобщо не претупаха нещата. Не знам за вас, но аз със сигурност съм на следващите им концерти, когато и да са те.
Направих малко снимки на града, но заради ограничената ми фотографска техника и по-точно неподходящият обектив, нито една не стана като хората. Все пак тук може да намерите няколко подбрани кадъра. Не съм снимал концерта, тъй като по обясними причини не взех апарата тогава.
За да почувствате малка част от вълнението, което изпитахме всички в съботната нощ, ето малко подбрани клипове. Приятно гледане!
прочети още »
