Преди да започна да пиша ревюто доста се чудих дали да го карам в положителна или в отрицателна посока. Наистина след превъртането на Metro 2033 останах леко объркан. Не, че играта е лоша, напротив тя е от онези скрити хитове, които без много шум променят гейм-индустрията. Въпреки това сякаш нещо съвсем малко я разделяше от титлата Game Of The Year например. Но колкото и объркан да се чувствам това е ревю, така че ще споделя впечатленията си.
Metro 2033 ме грабна още с трейлърите, които се появиха преди няколко месеца. Казах си „най-накрая нещо свежо и мрачно, нещо пост-апокалиптично, нещо мащабно, нещо зло…“. Е, с пускането на играта чувството на удовлетворение се засили, още повече че в менюто с настройки бях избрал DirectX 11 и освен добрата история, чаках истинска наслада за окото. Самата игра започва почти мигновено и ви вкарва в центъра на бойните сражения, от които разбирате няколко неща – първо играта изглежда изключително добре, второ – атмосферата е поглъщаща и трето – очаква ви много екшън и добре режисирани кът-сцени. Естествено след около 10-ина минути разбирате, че това е края на играта и се пренасяте в началото на исторята, за да разкаже нашият герой Artyom какво всъщност го е довело до този момент.
Тук чувствам, че е редно да ви кажа все пак защо играта носи името Metro 2033. Явно братушките от 4A Games също са счели, че 2012 наистина е добра дата за разрушение на човечеството и са я поставили, като повратна точка в предисторията на загиналия вече свят. Света в Metro 2033 е точно такъв – мъртъв, покрит с прахта на милиардите жертви от падналите ядрени бобми. Ню Йорк, Токио, Париж, София и Бусманци – някога величествени градове, сега са заринати под останките си. Всичко е мъртво. Тук-там някой лъч светлина си пробива път през гъстата облачна завивка обгърнала цялата земна повърхност. Така изглежда настоящето – 20 години след Случката. И въпреки обречената картинка, която ви описах, човечеството все още не е изчезнало напълно, а се крие в единството място, което става за пребиваване – под земята. Нашата история ни отвежда в Москва и гигантското метро, което има градът. Там няколко десетки хиляди са намерили своето убежище и някак 20 години са успяли да оцелеят без да знаят има ли други хора, които са се спасили или те са последните на тази планета. Но честно казано това не им е единственият проблем, защото има нещо много по-страшно, от което да се боят – нов вид организми, мутирали същества, които доста бързо са се приспособили към вечния мрак обхванал света. Те, жадни за кръв постоянно тероризират хората и макар борбените руснаци да са успявали да държат фронта толкова време, нещата клонят към тотална загуба на войната.
И така в един сладък момент се появявате вие – съвсем обикновен жител на едно от най-големите „градчета“ в метрото. Разбира се, като бъдещ герой, вашата съдба не е просто да си стоите в стаичката и да се докосвате, мислейки си за съседката в бардака отсреща. Вие имате много по-висша цел, след като в ръката ви попада медальон с инициалите СПАРТА. И точно тук започва вашата мисия.
На всички е ясно, че спартанците са яки копелета! THIS IS SPARTAAAA!
Запознавайки се с подземния свят, всъщност ще видите с какви детайли е пипнато всичко. Как е създаден един мини-свят, който наистина е изпълнен с живот. Ще се почувствате наистина погълнат, сякаш сте там и точно за това говорех, когато имах предвид страхотната атмосфера. Просто нямаше нещо, което да не е на място. Хората си говореха и ако застанете до тях може да послушате я някоя новина, я някоя история. Има си ги битовите алкохолици, които се забавляват с чашка в ръка естествено, имаше и китаристи, които свирят наистина добри парчета, деца притичващи насам-натам… изобщо картинката е пълна. И докато в това „градче“ имате някаква сигурност, то не знаете какво ви очаква в тъмните тунели, но така или иначе преди да се усетите попадате в тях. Всъщност в този момент предположих, че играта няма да е линейна и ще обикалям метростанциите като подивял, но се оказа, че следвам сюжетната линия стриктно. Та във въпросните тунели усещате истинската атмосфера на изоставените метролинии… или пък не? Това беше едно от противоречивите неща, за които говорих по-рано. В мрачните тунели под Москва авторите наистина са се постарали да ви докарат смазващо тежка атмосфера, за да се нас*рете от страх, но враговете ви са прекалено неориентирани, за да се страхувате от тях. Всъщност тук е мястото да вметна, че в цялата игра ще видите 3-4 различни типа гадове, което е адски малко, но всъщност е по-реалистично. В 90% от времето се пуцате срещу най-слабия и тъп вид, който обаче напада групово. Въпреки това нямаше ситуация, в която да бъда изненадан и общо взето нещата се свеждаха до сценарии тип „защитавай тази точка за Х време, докато аз направя еди-какво-си“. Някак изтъркано, а и както казах враговете не са от най-умните или силните, така че поне аз вървях доста смело из злокобните дънджъни. На няколко места действието ви въвлича в мисии и на повърхността, но за доста кратко. Също така в един момент обикалянето из станциите и разговорите с хората някак взеха да ми писват. Да не горовим, че доста от анимациите са яко нацепени и синхронизацията на репликите и евентуално действията е прекалено забавена. С течение на времето обаче нещата започваха да стават все по-мащабни и да ми допадат. Особено към края наистина се чувствате, сякаш вършите нещо изключително важно. Уви, това се случи едва на края, така че и в този аспект играта поне за мен можеше да покаже нещо повече. Като добавим и неадекватните врагове изведнъж се оказва, че сякаш вие сте просто един турист, който преминава на обиколка през сценария на играта. Наистина в един момент се почувствах така – че и с мен и без мен нещата пак можеха да се случат. Единственият истински момент, в който се чувствах застрашен по някакъв начин беше в нивото с библиотеката, в която щъкаха така наречените библиотекари – същества, които няма да ви оставят жив, ако ви видят. Точно за това един съвет от мен – не влизайте в директен контакт с тях или ако го сторите не им обръщайте гръб, за да избягате, защото ще ви схрускат със същата скорост, с която тръгва Голф 2-ка на зелен светофар. Аз на няколко пъти пробвах да им избягам по този начин и наистина си вдига адреналина, още повече когато го правите на непознат терен и бягате от стая в стая, чувайки ръмжене и стъпки под, над и зад вас. Имайте предвид и че въпросните гадове са леко неубиваеми, което ги прави още по-голям трън в задника.
А като стана дума за убийства няма как да не кажа и няколко думи за оръжията. Те са сравнително малко на брой, но с множество модификации. Аз не изпитах някаква нужда да ги сменям, но от време на време когато намирах нещо ново го взимах от любопитство. Може да си купите оръжия и от пазарите в различните метростанции, но са прекалено скъпи и аз предпочитах да инвестирам в муниции. Наистина е много важно винаги да сте заредени, защото нямате представа колко бързо свършват, а на малко места ги има. Така че видите ли пазар – купувайте.
През по-голямата част от играта ще бъдете със съекипник, като в своята мисия срещате много и интересни личности, с които преминавате през какво ли не. Всички тези хора допълват картинката и внасят известна доза свежест, тъй като повечето от тях са големи шегаджии и доста често може да ги слушате какви глупости дрънкат. Освен това от 4A Games са вкарали тук-там някоя пиянска песничка, която персонажите си тананикат. На едно място един от спътниците ви под влиянието на някакви халюцинации, почти свърши от кеф докато се опитваше да задоволи една ръждясала решетка. Имаше още няколко такива ситуации, но ще ги запазя за себе си, за да им се израдвате сами.
Искам преди завърша да кажа няколко думи за графиката и звука. Визуално Metro 2033 изглежда много добре. Лошото е, че само някои неща изглеждат много добре, а други са доста нискополигонни. Но в този тип игри осветлението играе най-главната роля, защото така или иначе повечето обекти са във вечен мрак и не е нужно да са перфектно изпипани. Е, светлинните ефекти тук са наистина впечатляващи и играещите сенки на няколко пъти ме караха да изтръпвам в слабоосветените тунели. Но нещото, което ме подрази са системните изисквания. Машината ми е добра – i7 920, 6GB DDR3 и Radeon 5850. Пуснах играта на максимални нстройки в DirectX 11 режим и когато на сцената имам volumetric lightning или fog, фреймрейта падаше до 15 кадъра, а повярвайте такива сцени има доста, особено на повърхността. Реших, че тая няма да я бъде и смених на DirectX 10 мод. Получи се точно, както при предишната игрица, която цъках – Aliens vs. Predator, където също нямаше грам разлика между DX10 и 11. Така играта се отпуши малко и доста често виждах около 50 фрейма в секунда, което е предостатъчно за игра. Въпреки това на някои места кадрите падаха значитело и пак казвам, че графиката е добра, но не толкова, че да затормозява подобна машина. Това говори за леко претупани оптимизации на енджина. Черна точка за 4A Games. Звукът е на ниво, но не ме граба с нищо, макар че би трябвало.
И като заключение бих казал, че Metro 2033 е наистина свеж лъч в жанра, но някак имам усещането, че авторите не са знаели какво точно искат да направят. Просто измислили са страхотен сюжет, направили са куп други прекрасни неща, но сякаш на самия край са се отказали. Ето защо аз продължавам да оставам объркан и по-наблюдателните от вас ще видят и че ревюто е доста хаотично. Наистина Metro 2033 можеше да бъде много повече, ако играта бе по-лека и ако наистина в мрачните тунели ви дебнеше шок и ужас. Просто в момента усещате, че сте част от нещо голямо, но не усещате, че животът ви виси на косъм, не се чувствате засрашен и се чудите как може тези сладки гадинки да ви правят проблем. Въпреки това обаче ви препоръчвам горещо играта, защото не е дълга и спокойно може да се превърне в едно среднощно приключение, а все по-рядко виждаме стойностни такива.
