От средата на август до началото на септември направих едно трипче, което няма как да не отбележа в блога ми. Причината, че едва сега пускам поста са първо гигантските му размери и второ – стандартното – липса на време. Този път обаче ще спестя общите приказки и направо ще го карам по същество! Надявам се поне нещо от това, което съм написал по-надолу е не само развлекателно, но и полезно. Приятно четене!
Честно казано не знам откъде да започна… Трипът беше планиран още от миналата година, като първоначалната идея беше да сме четирима човека – аз, добре познатият Любо (от пътуването до Метеора), Крис (бивш колега) и приятелката му. С други думи съвсем нормална дружинка, съставена от един моторист и трима в кола. Събирахме се често, за да уточняваме и доизчистваме маршрута, да добавяме нови места, да коментираме какво трябва да се купува, да смятаме разходи, да резервираме и т.н. и т.н. В крайна сметка обаче месец преди самото пътуване се разбра, че Крис и половинката му няма да пътуват и в крайна сметка пътувахме само двама човека, тъй като времето за намиране на други спътници беше прекалено малко. През целия този период се накупи и доста оборудване, което разбира се ще се ползва и вбъдеще. Всъщност идеята беше 80% от нощувките ни да бъдат в къмпинги с цел намаляне на разходите. Единствено за последните дни си бяхме резервирали хотели, защото предполагаемо щяхме да сме смазани от път. И така, нека започнем… Не, преди да започнем едно малко уточнение – тъй като WordPress понякога може да бъде голям идиот, постът е разделен на страници (прекалено голям му идва).
Ден 1 (София – Белград, Сърбия)
Петък, 12 август, София, Ден 1. Часът е 15:00, а препъленият TransAlp на Любо загрява пред офиса. Също толкова натрупаното ми BMW обаче продължава да се пълни с багаж. Честно казано в деня на тръгването ни се замислих, че е била абсурдна идея да си въобразявам, че можем да се съберем 3-ма човека в колата с багаж за 17 дни. Та то дори седалката до мен беше заета от хладилната чанта, пълна с всевъзможни лакомства, които трябваше да ни крепят първите няколко дни. След като напълнихме всичко, отпрашихме в посока Белград. Идеята беше Любо да води през целия път, тъй като GPS-ът беше в него (макар и аз да имах резервен). На границата ни посрещна мега задръстване, като 99% от колите бяха турци с немски, френски и холандски регистрации. Имаше си и чисти (мръсни) цигани. Бях втрещен какво количество отива към Европата! Проблемът беше, че гонихме график, а подобно забавяне не беше предвидено. Разбира се, Любо с мотора мина бързо, но аз бях по-проблемен. Забавихме се може би над час и половина, което означаваше, че трябва да наваксаме на „магистралата“ от Ниш до Белград. Честно, едно време ми се струваше приличен път, но сега една голяма част е в ужасни коловози и карането в дясна лента е кофти. Добре, че ги няма нашенските селяци дето ти светкат отзад, така че карането в лява е ОК. Стигнахме в Белград по тъмно (не помня точен час, но би трябвало да е след 9) и понеже гениалната им магистрала минава през града, трафикът е ужасен. Ремонтите са перманентни, както и задръстванията. Лошото е, че шофьорите в града за малко ни напомниха на българските и на няколко пъти щеше да има ексцесии. След като излезнахме от задръстената зона, започнахме да търсим къмпинга ни, но проблемът беше, че картата на Гармин за Сърбия не е от най-пълните, да не кажа хич. Замотахме се здравата и дори двата GPS-а не помогнаха. След около още час въртене в покрайнините на града, най-накрая открихме нашия къмпинг – къмпинг „Дунав“, който… логично бе разположен на брега на Дунава. Беше си къснично, но хората работеха, а на нас изобщо не ни се разпъваха палатки, така че наехме бунгало, което излезе около 10 евро на човек за една вечер. Къмпингът не мога да кажа, че беше класен, а миризмата на реката и комарите с размери на врабче само подчертаха негативното ми мнение. Но има и един друг изключително важен фактор, който ни стана нещо като база за сравнение през цялото пътуване – състоянието на баните. Е, в този къмпинг те си бяха зле – стари, счупени и мърляво поддържани. Все пак бяхме само за една нощувка тук и това не беше от особено значение, но си е черна точка поне за мен. След като свалихме малко багаж, имахме време точно колкото да си вземем един душ и да хапнем, след което веднага в леглата, тъй като наближаваше полунощ, а на сутринта ни чакаше доста път.
Ден 2 (Белград – Плитвишки Езера, Хърватска)
Станахме, пооправихме се и потеглихме към Хърватска, където трябваше да посетим именините Плитвишки Езера – стар национален парк, съставен от 16 езера със стъпаловидна структура, образуващи доста красиви водопади.
На сутринта в къпмпинг "Дунав"
Пътят до там беше скучен – магистрали, съответно с такси. На Хърватската граница отново се забавихме заради километричните опашки, отново пълни с циганета. След като преминахме, спряхме на една бензиностанция за презареждане. Там докато си говорихме, един моторист се приближи към нас. Оказа се българин зовящ се Вальо. Маршрутът му се засичаше в едната си част с нашия и тъй като пътуваше сам се присъедини. Последва безкрайно каране по иначе добрите магистрали на Хърватска. Не ми допаднаха таксите – за една отсечка 100-150 км, някъде около Загреб ме одрусаха 15 евро.
Безкрайно синята вода на Плитвишките езера
Стигнахме до езерата и потърсихме къмпинг. Времето отново беше напреднало и изоставахме с около 2 часа от плана ни, заради забавянето на границата. Намерихме невероятен къмпинг на име Корана. Той представлява един доста голям парк с полянки, разнообразие от растителност, места за бунгала, палатки, каравани и т.н. Имаше си магазин, голям ресторант и прилични бани. Тъй като времето ни притискаше, взехме бунгало, макар и малко соленичко – 24 евро на човек за нощувка, а то се оказа свръх скромно, но пък приятно. Хвърлихме багажа и бегом към езерата. Докато ги намерим и изобщо разберем каква е далаверата с билетите мина още време и накрая се оказа, че имаме само 2 часа за разглеждане (паркът е отворен до 20:00 ч.). По принцип има няколко маршрута, които се предоставят на посетителите и се различават по продължителността си. Ние взехме най-краткия и честно казано се оказа, че си е доста ходене. Най-дългият е около 20 км/8 часа и не предлага никакъв превоз. Нас ни извозиха автобусчета, а на връщане едно корабче ни помогна да прекосим на отсрещния бряг. Езерата са красиво място и определено трябва да ги посетите. Водата е ярко синя и кристално ясна.
Залезът ни хвана в езерата
Рибите са хиляди, но явно не са свикнали с посетителите, защото постоянно се крият. По дъното на места беше пълно с монети. По принцип не дават да се влиза във водата, но имаше няколко човека, които бяха пропуснали табелите. Билетът е около 15 евро.
Още един залез, точно преди корабчето да ни извози към изхода!
Поснимахме и се прибрахме в къмпинга, където се засякохме с Вальо, ядохме, пихме и се веселихме… с пастет и лютеница.
Ден 3 (Плитвишки Езера – Словения – Болзано (да, ама не), Италия)
Трябваше да станем сравнително раничко, защото ни очакваше мнооого път и все планински.
Тръгване от къмпинг "Корана"
Днес трябваше да навлезем в Алпите, така че поне аз бях много ентусиазиран. След като напуснахме Хърватска, преминахме на словенска земя. Пътят през тази държава беше доста кратък, (само 20 км) тъй като целяхме да избегнем магистралите. Словенците имат винетки и най-малката е седмична, на някаква неприятна сума. Преди да се усетим бяхме минали на италианска територия и аз стиснах здраво волана, защото преди няколко години ходих в Рим и бях шокиран от шофьорите там. За всеобща изненада, хората си караха спокойно, колите не бяха потрошени… абе изобщо май ще се окажат верни приказките, че хората в северна Италия са по-нормални. След известно време каране по магистрали, започнаха да се виждат портите на Алпите. Природата почти мигновенно се промени, аз спрях климатика, отворих прозорците и се наслаждавах на приятния въздух, страхотното, слънчево време и чудесните пътища. Може би те останаха като мой фаворит за цялото ни пътуване. Тъй като виждах, че Любо и Вальо се бавят заради мен и трафика, в който попадах, на едно от спиранията се разбрахме да се чакаме в Кортиня. Това беше и първата ни раздяла по пътя и не бях особено въодушевен, нищо че аз предложих. Все пак една от основните идеи на цялото пътуване беше да се наслаждаваме на шофирането, така че ми се стори тъпо да се точат с мен. Е, разделихме се. Кортиня беше на едва 20 км, но по този планински път това си беше горе-долу час.
Малко преди Кортиня. За жалост оттук нямаше добра гледка, за да ви покажа колко красив град е!
След като най-накрая стигнах до градчето, спирайки на няколко места за снимки, позвъних на Любо и от там започна мъката с намирането. Кортиня се оказа доста голямо и китно туристическо градче, пълно с народ. Трафикът в него беше ужасен, защото италианците (отново ме изумиха) се туткаха здравата. Това обаче не ми пречеше, защото бях изцъклил очи и се радвах на красотите около мен. В крайна сметка загубихме около час и отгоре, за да се намерим и Болзано, нашата крайна точка, изглеждаше все по-недостижима за този ден. Трябваше да караме още 150 километра, а пред нас стоеше първият по-сериозен пас (проход). Часът беше около 19, смрачаваше се, застудяваше, но решихме да продължим. Качихме се на почти 3000 метра, за да се снимаме с няколко крави, след което започнахме да слизаме и търсим къмпинг/хотел.
Високо, високо, висоооокооо...
В крайна сметка се забихме в някакви селца, а до едното от тях имаше къмпинг в самите поли на планината. Тупнахме по 13 евро за палатки и седнахме да вечеряме. Поредният ден, в който пътуваме ужасно много – горе-долу 12 часа, а може и отгоре да е било.
Ден 4 (Unknown Къмпинг – Кур, Швейцария)
Отново ни чакаше ранно ставане, защото трябваше да наваксваме над 100 км. Проблемът обаче беше, че на тази надморска височина времето се променя за минути и аз бях неприятно събуден от силния дъжд, който се изля сутринта. Лошото бе и че не спираше, а часът за тръгване наближаваше. Лежах си на топло и си мислех, че това пътуване, което правим наистина значи нещо и ще си остане за цял живот. В един момент обаче трябваше да прекъсна философските си разсъждения, защото дъждът намаля и трябваше да се излюпя от топлия спален чувал. Всички станахме по едно и също време и без много приказки започнахме да стягаме багажа, за да не бъдем изненадани. В крайна сметка отново тръгнахме със закъснение, а на всичкото отгоре времето си беше доста студено и лекият дъжд не спираше.
Така изглеждаше къмпингът. Всякакви прилики с цигански катун са случайни!
Днешният маршрут беше доста неясен, защото, както казах по-рано трябваше да наваксваме и за това за момента целта беше Болзано. Пътят до там обаче преминваше през купища малки, планински курортчета, фращкани с туристи и съответно с доста затруднен трафик в тях. Тук отново аз бавих движението на групата ни, но трябваше да стоим заедно. За да ни (им е) по-гадно (на мотористите) запраска и страшен порой. Острите завои станаха доста опасни, но аз продължавах да се изумявам от моите гуми и поведението на колата като цяло.
След няколко часа най-накрая стигнахме в Болзано, а времето започна да се пооправя. Тъй като беше обяд, решихме да седнем някъде, за да се стоплим (мотористите де) и да обсъдим накъде ще поемем. GPS-ът на Любо ни закара в сърцето на града в едно много интересно заведение… в Италия сме, седнахме в китайски ресторант, а там говорихме на немски… Това май ни се падаше първото хранене някъде навън, а не от нашите запаси. Цените бяха прилични, пицата беше около 7-8 евро.
След като хапнахме, решихме все пак да се пробваме да стигнем до Сион, град в Швейцария, в който има къмпинг, пък докъдето стигнем… Потеглихме лека полека и спокойно мога да кажа, че през този ден видях един от най-красивите места през живота си и в това пътуване. Италия все още не беше свършила и ни предостави още няколко красиви местенца. Едно от тях е пасът Стелвио. Много тежък проход, защото завоите са изключително остри и карането не е особено динамично. И все пак представете си как за около половин час се качвате на над 2700 метра. Какво следва после? Спускане по друг проход (мисля, че е Бормио). Тук обаче бе коренно различно. Огромни пространства, широк път, плавни завои. Изключително приятно за каране. На места имаше и страшно тесни тунелчета, в които две коли трудно се разминават. Аз лично бях с перманентно залепнала усмивка от кеф. Времето беше ту слънчево, ту мрачно, но по-скоро повече към второто. Може би ако беше слънчево, настроението щеше да е още по-приповдигнато. Минахме още няколко мини-прохода и така се озовахме в Ливиньо, което се води някаква безмитна зона между Италия и Швейцария. Първоначално не осъзнавах предимствата, но в един момент забелязах, че дизелът е 80 цента (което е горе-долу 2 пъти надолу от нормалната цена в Италия)! Хвана ме яд, че бях с почти пълен резервоар, но досипах 20-ина литра. И така изкачвания, слизания, изкачвания, слизания… през този ден денивелацията ни уби – от 200 метра на 2500 и обратно… поне 3-4 пъти.
Ето ме и мен, изгорял на ръкав, на върха на Стелвио!
Влезнахме в Швейцария! Само че влезнахме на такава надморска височина, че все едно бяхме на Луната. Скали, скали, без грам растителност, мъгла, дъждец, кофти пътища… На всичкото отгоре беше пусто, което всъщност беше плюс, защото можехме на спокойствие да си настъпваме и го направихме когато се спуснахме малко по-надолу. Лека полека около нас започна да става зелено. Появи се растителността, облаците се разкъсаха и Швейцария започна да прилича на себе си – зелена и слънчева. Минахме през наистина спиращи дъха места, китни градчета, уникални панорамни изгледи, водопади и какво ли още не. Най-странното обаче беше, че беше пусто. Ама като ви казвам пусто, имам предвид, че няма кой да напсуваш. Това веднага ми се наби, защото в Италия сякаш беше вихъра на сезона, а не е кой знае колко далече. И като си минавахме през невероятните (но пусти) селца, се замислих, че е много по-добре да отседнем тук, отколкото в някой убит къмпинг край града. Все пак тук ставаш и планината е пред теб. Ние си бяхме в сърцето на Алпите! Започнах да давам сигнали на мотористите отпред, за да спрем и да им предложа идеята си, но не ме отразиха доста време. Накрая все пак спряхме в едно малко по-голямо градче, където се разделихме с Вальо, който пожела да продължи към околностите на Женева, тъй като там го очакваха. Ние с Любо останахме и след като и той беше въодушевен от идеята да спим в това градче, започнахме да разпитваме в хотелите. Ентусиазмът ни бързо бе разбит, тъй като се оказа, че за един човек за една вечер, цените започват от 60 франка (за справка, един франк се равняваше горе-долу на едно евро, заради яките закръгляния) и стигат до 120 франка. Забавното беше, че ние бяхме отделили за Швейцария 100 франка, а трябваше да стоим там някъде около 4-5 дни. Голям смях. Оказа се, че това е някакво градче, което е зимен курорт и изобщо не си е в сезона, а представям си тогава какви ще са цените… Всъщност ние знаехме малко за Швейцария. Искахме да избегнем магистралите там, защото изискваха винетка, която струва 30 франка. Тази цена изглеждаше смешна сега, а и впоследствие щеше да става още по-смешна. Е, ние искахме да избегнем магистралите, защото нямаше да видим истинските красоти, но това е друга тема. Идеята ми беше, че изобщо не подозирахме какви цени ни очакват. И тъй като отново взе да става тъмно, не можехме да си позволим (буквално) да изостанем и днес и трябваше да стигнем до Кур (Chur), отново град в Швейцария, който се явяваше нещо като резервен план. Пътищата бяха празни, времето бе приятно, а шофирането истинско удоволствие. По принцип в Швейцария за пръв път мернах скоростни камери, но такива тотално липсваха по планинските участъци, за това можеше да се кара на ръба и така и направихме.
Все пак успяхме да стигнем в Кур, макар и доста късно. Замотахме се с издирването на къмпинга и за това Любо ме закотви и отиде да разузнава с мотора. Аз си седях в колата с пуснато парно, че навън изведнъж си стана студ. По едно време гледам полицейска X5-ца се задава срещу мен. Понеже съм си карък, се обзаложих на ум, че щом съм с черно БМВ с чужд номер и в покрайнините на града, ще е направо грехота ако не ме спрат (макар че си бях спрял технически). Подминаха ме, а аз не ги изпусках от поглед чрез огледалата. Някъде 20-30 метра след мен набиха спирачки, заден, сирени, фарове, чудесии и се наместиха зад мен. Веднага изскочиха 2 ченгета и почнаха да философстват на френски и след като видяха, че не вдявам и дума започнаха на немски със същия успех. Накрая проговорихме на английски. Интересното беше, че позицията им беше много правилна – дойдоха ми в гръб и единият си държеше ръката на патлака, а не като нашите маймуни. В крайна сметка като видяха, че не съм толкова опасен, се отпуснаха и единия ми взе документите за проверка, а другият ми обясняваше къде аджеба е тоя къмпинг, който търся. Пуснаха и номера на колата за проверка, а аз започнах да се припотявам, тъй като не знаех дали някоя камера не ме е хванала. През това време се появи и Любо, като между другото и на него му взеха документите. След като се разбра, че съм чист ме пуснаха и всеки по пътя, а нашият беше към къмпинга. Оказа се доста малък и местата за палатки бяха почти заети. Оправихме багажа, хапнахме и легнахме. Този къмпинг беше доста скъп – 20 франка на нощувка, но имаше страхотни бани… да не кажа може би най-добрите.
Самото пътуване започна раничко – към 8 часа българско време и продължи около 4 часа и малко. С пълен резервоар и поклащащи глави на фона на немските машини, някак не усетихме кога мина времето. Най-интересното по пътя бяха стотиците български автомобили, които прелитаха покрай нас, нетърпеливи да видят своите идоли. На границата всичко мина гладко и без да се усетим бяхме в Белград. Интересен е фактът, че от бул. Сливница до Белград Арена не правите нито един завой и карате само направо.
Естествено от глава до пети бе накичен с неизвестна марка спортно облекло, но нещо все пак трябваше да затвърди трафикантската му физиономия. Тъй като нямахме много избор набързо взехме две легла в обща стая и междувременно нямаше как да не обърна внимание на металните решетки, които преобладаваха по прозорците и външната врата.
Преди известно време докато протичаше ежедневният обяд в култовата кръчма „Колелото“, един колега подхвърли идеята да направим едно кратко пътешествие някъде из Европа, тъй като от WizzAir предоставяха много изгодна оферта. От всички промоционални дестинации обаче Брюксел изглеждаше най-интересна и неклиширана. Без да му мисля много приех, а няколко часа по-късно се събрахме 4 човека, намерихме доста приличен 
Тиймбилдингите са хубаво нещо. Хората се „билдват“ по всевъзможни начини *кратка пауза, за да си представите* :P. Тазгодишният такъв беше по-специален, тъй като първо на първо не бяхме накуп всички от фирмата, а бяхме разделени на 3 групички, които ходиха на различни места по различно време. На нас се падна Разлог и по-точно тризвездното чудо на пиринската предел –