Метеора 01.07.2011 – 03.07.2011

В предния пост обещах да разказа за пътуването до Метеора, което направихме с един колега миналия уикенд. Не бяхме мислили за конкретна дата, а просто беше решено да е “някой уикенд”. Съответно, към края на седмицата, когато плановете ни бяха ясни, решихме, че сега му е времето. То буквално сега си му беше времето, защото въпросният петък в София беше адски студено, а и както разбрахме впоследствие, поройният дъжд не е спрял 2 дни.

Преди да започна искам да направя малко уточнение – снимките надолу не са наредени в конкретна последователност, нито имат общо с пасажите текст около тях. Просто съм ги разпръснал из поста, защото се получи дълъг и общо взето хората си искат картинки! Всички са дело на Любо, тъй като аз по това време нямах апарат. Освен това кликайте върху тях за по-голям размер.

Ден 1

Петък около в 15 часа потеглихме директно от офиса – аз с новата кола, а той с мотора си. Излезнахме от София в посока Перник и после надолу през Дупница и Благоевград, с крайна цел КПП Кулата. Това беше първото ми по-сериозно пътуване с колата и бях доста въодушевен от това да я изтествам във всякакви условия – магистрали, междуградски пътища, планински изкачвания и спускания. Освен това бях си поставил за цел да постигна впечатляващ разход. Но за това по-късно. Засега бях на ръба да си прережа вените от влачещите се колони с автомобили, които се образуваха постоянно. Предполагам мнозина от вас са пътували по този път и знаят, че той е сравнително натоварен, особено в подобни часове и дни. От друга страна пък, пътната настилка е добра и човек може поне да се опита да кара с 90, каквото е и ограничението в по-голямата част. Уви, имаше хора, които се търкаляха с не повече от 70 и това както винаги предизвикваше доста рискови ситуации, тъй като останалите шофьори се изнервяха. Освен това по мое мнение, специално на този път, местата за изпреварване с чиста видимост не са кой знае колко много. Разбира се, колегата с мотора нямаше особени проблеми с изпреварванията, но тъй като се движихме заедно, трябваше да се съобразява с мен. Освен нерви, губихме и време. Е, цялото това малоумно точене си имаше и предимство – и без това ниският разход стана още по-нисък (на моменти бордовият отчиташе 3.5л/100, което за 2-литров двигател със 150 коня и сравнително тежко купе си е доста прилично). Все пак краят му се виждаше, приближавахме КПП-то, а лампата ми светна. Цените на горивата в Гърция не са особено приятни за нашия джоб (разлика от минимум 60 ст.), така че бях решил да заредя на макс още в България и да се надявам да ми стигне. Е, напълних канчето догоре, като резултатът беше виден дори по обувките ми. Отново потеглихме и след 10-ина километра преминахме на Гръцка територия. Това беше моето първо влизане там и честно казано бях малко на нокти, което всъщност от една страна е хубаво.

[singlepic id=209 w=578 h=385 float=]

Първото нещо, което ми направи голямо впечатление беше, че първите 20-30 км почти нямаше трафик. Наистина беше странно, като се има предвид какво количество автомобили влизаха от България. Освен това пътищата все още се характеризираха с нашенските трапове.

Честно казано не мога да ви кажа точно пътя, по който минахме, защото GPS-a беше в моторджията, но прекосихме през няколко големи града в началото, като разбира се на няколко пъти се замотахме из детелините им. В единия от тях попаднах в най-голямата дупка евър. Както винаги се случва, виждаш я в последния момент и обикновено няма как да я избегнеш, защото е по цялата ширина на пътя. Аз си бях прилично засилен и след като попаднах в близо 30-сантиметровия трап, колата така издрънча, че ако си бях направил кардиограма секунди след това, щеше да се види, че миниинфарктът е налице. Все пак демидж нямаше, но определено треперих следващите стотина километра. Всъщност разстоянието, което ни оставаше беше около 350 км, а времето напредваше. Помотахме се още малко докато намерим правилния път и след като се качихме на магистралите започна едно дъъъъълго и продължително взиране в една точка.

[singlepic id=210 w=578 h=385 float=]

Доста хора ме бяха предупредили да спазвам стриктно скоростите и аз се стремях да го правя (е, с леки изключения). Магистралите също бяха толкова пусти, колкото и останалите пътища, а това в комбинация със започващия залез и липсата на човешко присъствие в колата, яко ме подтискаше. Да не говорим, че по пътищата не срещнахме един полицай, но за сметка на това има доооооста камери. Метални кутии с празни очи, гледащи толкова съсредоточено, че имаш имаш чувството, че се взират в само и единствено в теб и всеки момент ще мръднат или премигнат. Сякаш машините ни контролираха! Абе, цялта ситуация можеше да се обобщи като микс от Матрицата и филм на Дейвид Линч. Е, опитах се да се разсейвам, като разглеждам природните красоти на страната. Веднага правят впечатление невероятните празни пространства през които пътувате. Говоря за огромни долини и низини, в които погледът ви се шири до плюс безкрайност. Наистина създават усещането за мащаб, за епикнес. Наред с това обаче започвате да обръщате внимание, че всъщност може да видите въпросните дарове на майката природа. Причината? Покрай магистралите няма рекламни билбордове! Освен тях обаче няма и бензиностанции! Не, последното не е за възхвала, тъй като мотористът е с доста по-плитък резервоар и има нужда от зареждане често. За да заредите е нужно да слезете от магистралата и да потърсите бензиностанция в радиус от 5 км, след което да се върнете. Честно казано на мен това ми се струва доста идиотско… поне сега. Нищо не пречи на всеки 100км. да има по една бензиностанция, но явно хората са доста стриктни в това отношение. След като намерихме някакъв квартален Шел и той зареди, продължихме по пътя си. Сред всичките гледки, на които успях да се настия най-голямо впечатление ми направи конкретно една. Представете си огромно празно пространство, на което края се вижда десетки километри напред, а в равната част, около магистралата – обработваеми житни поля. Насред тях се издигат две титанични електроцентрали, изхвърлящи огромно количество пушек, оформящ гъста завеса. Слънцето тъкмо се скриваше зад планините и последните му лъчи се процеждаха през въпросната завеса, създавайки много силен пост-апокалиптичен ефект, защото и без това целият този пейзаж беше наситен в жълто. Такава картинка досега не бях виждал и се бях изциклил много сериозно. Това беше един от онези моменти, които съществуват за около минута и наистина ми се стори толкова уникален, че дори реших да го кръстя “Фукушима”.

Ениуей, продължихме по иначе безкрайно скучната магистрала, а на мен съвсем сериозно ми се доспиваше. Това се случваше поради редица причини – първо, на нашите магистрали винаги има кой да те държи нащрек, тъй като или изпреварва селската или ти мига, за да му дадеш път. Тук, поради царящото безлюдие, никой не успя да ме притесни (само един тип с А6-ца, който се беше лепнал за мен по едно време… познайте от коя държава беше). Втората причина е, че след дългия работен ден и пътят, умората взе да си казва думата. Третата причина е, че от самото начало на пътуването слушах един-единствен диск – The Matrix OST. Бях го преслушал вече сигурно 5 или 6 пъти и определено не бях на себе си. Заканвах се при всяко спиране да го сменя, но уви, все забравях. Та точно преди да заспя се отклонихме от магисралата и започнахме да се изкачваме по някакво наглед приятно планинско шосе. Навън си беше напълно тъмно и това ме накара да се посъбудя, за да не излетя някъде. В един момент обаче пътят започна доста да ми харесва. Спрях си климатроника, музиката (йес!), отворих прозорците и единственото, което исках да чувам бе звукът на двигателя. Пътят се оказа доста дълъг и по-якото – със супер асфалт. Беше истинско удоволствие да караш в прохладна лятна нощ, с отворени прозорци, на непознат, безлюден път и със стабилна скорост под ясното и изпълнено със звезди небе. Сетих се за тази песен. От време на време засичахме насрещнодвижещи се автомобили, които или караха на дълги, или ползваха фаровете за мъгла. Всъщност всички ползваха фаровете за мъгла, но едни в комбинация с дълги, а други не. Не знам, явно не знаят за какво служат.

[singlepic id=211 w=578 h=384 float=]

По едно време в ясното небе започнаха да се открояват гигантски силуети. Една от тези гледки, които ви карат да настръхнете от величието пред вас. Разбрах, че сме наближили местноста и ни остава съвсем малко път. Около Метеора има две… селца или градчета (не знам кое е точно) – Kastraki и Kalampaka. Ние бяхме в първото и по-малкото. Къмпингът ни се казваше Vrachos Kastraki (още инфо тук и тук). Приятно местенце, в което пристигнахме около 22:00 часа. Няма нужда казвам, че изглеждаше… пусто, но да приемем, че за този час е нормално. Всъщност цялото градче беше пусто, заведенията светеха, но по масите имаше максимум 3-4-ма човека. Странно, но пък и по-добре – не ми се бута в туристи. Идеята беше да спим или на палатки или в бунгало. Явно мързелът и умората си казаха думата, защото единодушно избрахме бунгало, а и цената не беше кой знае колко отгоре – 25 евро на вечер за цяло бунгало, срещу 18 евро за една палатка. След като буквално хвърлихме багажа си вътре, седнахме в ресторантчето на къмпинга и зачакахме гладни-гладни. По едно време един старец смъмри някакъв тип и той взе че стана, изваждайки шушлековите шорти от задника си. Дойде с едно меню под ръка и взе да ни разпитва кви сме, откъде сме. Тук започна и странното ми поведение при комуникация със сервитьори. След като ни поразпита и взе поръчките ни, пичът изтърси нещо от рода на “Greece nice, a?”. Колегата Любо веднага скочи с “Yes, yes, very!”, докато аз без да асимилирам какво ме пита намусих физиономия и с жестове направих “горе-долу”. След като осъзнах, че току-що СИ изпросих плюнка в мусаката, се опитах да замажа положението, но човекът вече беше ни обърнал гръб. Последва неловко мълчание от моя страна и срамен поглед, след което бурен смях, защото очевидно и Любо очакваше “бонус” към своята мусака. Храната дойде учудващо бързо и за щастие нямаше “екстри”. Между другото гръцката мусака няма почти нищо общо с нашата. Интерсна е като вкус, но в нея няма нещо, с което да се нахраните. Ударихме по една бира Mythos и директно хоризонтал. Бунгалото беше доста компактно, с 4 легла (едно върху друго по двойки), климатик и трагична locking стистема. През нощта бях тормозен от някакъв гигантски (явно) и кръвожаден комар, който ми изсмука кръвчицата и не пукна, защото повтори упражнението и на втората вечер.

И така приключи първият ден от скромното пътешествие.

Ден 2

Вторият ден беше изключително ползотворен и същевременно спокоен. Не мислех, че ще успеем да обиколим всичко, че и да ни остане време, но успяхме, така че аз доволен.

Не успях да спя добре заради въпросния комар, който се поумори едва на сутринта. Щастието не траеше дълго, тъй като в ранни зори боклуджийският камион се намести точно пред нашето бунгало и започна да изхвърля боклука на целия къмпинг. То се видя, че няма да се спи. Повъртяхме се малко, пооправихме се набързо и в около 9 бяхме потеглили. Времето беше адски топло и нямаше нищо общо с това в София. Основният проблем пред мен беше, че нямах фотоапарат, тъй като преди време го продадох, а така ми се снимаше… Е, проблема го реших, макар и късно, но за това очаквайте друг пост.

[singlepic id=212 w=578 h=385 float=]

Та, запътихме се нагоре по манастирите, след като от къмпинга ни беше дадена карта предната вечер. Сравнително бързо се ориентирахме за пътя, а и манастирите, до които човек има достъп са само 5 ако не се лъжа. Паркингите до тях бяха доста пренаселени, но не прекалено. Автобуси с туристи непрекъснато хвърчаха нагоре-надолу. Имаше доста българи, руснаци, немци, австрийци, французи и… японци. Тук-там се различаваха регистрациите на Швейцария, Полша, Испания. Изобщо доста колоритна от към нации дестинация и определено има защо. Още на първото място, на което спряхме останах без дъх. В районите около манастирите има доста места, на които може да отбиете за снимки и по-якото е, че не са обезопасени, така че чувството да застанеш на ръба на света не е отнето. И това е страхотно! Тръпката е неописуема. Реално височината не е толкова фрапираща, колкото простора, който се открива пред вас и който бива разцепен от други подобни скали. И да не ви е страх от високото, ще почувствате гъдел в областта на стомаха. След като поснимахме навън, решихме да влезем в първия манастир. Таксата за всеки един от тях бе 2 евро. За да се стигне до въпросната такса обаче, трябва да изкачите доста стъпала. На повечето манастири е така и в яката жега си е нещо доста трудоемко. Както каза Любо, монасите явно прекарват дните си в молитви да не им се налага да слизат по стълбите, защото после ще трябва да ги качват. В самия манастир едва ли има какво да ви впечатли. Обикновено има частна част и такава, която е предназначена за туристи. Последната е направена като музей и честно казано на мен ми беше скучничко. Повечето от експонатите бяха фейк, което пък съвсем ме загуби. Магазинчетата за подаръци, разположени в манастирите бяха доста еднообразни и логично предлагаха предимно икони. Аз продължавам да си мисля, че би било в пъти по-яко ако туристическият модел на манастирите се измени малко. Например помещенията се преправят на “хотелски” стаи, но не в модерен вид, а точно наподобяващи бита на монасите от едно време. Така човек, който отседне, наистина ще усети поне малка част от атмосферата, която създава мястото. Уви, такова нещо май изобщо не се предвижда. Иначе единственото, което ми грабна вниманието повече бяха градините. Хората определено ги поддържат и цветовете наистина създават настроение в и без това красивия сезон. Евала. Лошото е, че с това се изчерпва всичко, което мога да кажа за самите манастири. Поне аз не бях особено впечатлен, но за всичко си има хора – на някои биха им допаднали. Иначе ги обиколихме сравнително бързо, като от последния взех няколко сувенира за раздаване. Междувременно Любо нащрака доста добри кадри, защото от манастирите се откриваха страхотни гледки.

Решихме, че е време да хапнем и се запътихме към другото по-голямо градче – Kalampaka. Оказа се изключително пъстро и оживено място… поне на централната улица. Паркирахме и се запътихме в търсене на гироси. Настанихме се в едно напълно празно заведение и хапнахме прилично на добри цени. След като преборихме мъзела, потеглихме обратно към къмпинга. Ударихме едни карти, за да понамалее жегата и прас – на басейна. Якото е, че хората в него и около него бяха супер малко и реално можеше да се плува. Водата обаче колкото и да беше ясна, гъмжеше от всякакви плуващи твари, които не вярвам да са се натрупали за един ден… по-скоро седмица. Все пак поседяхме малко, нарадвахме се на туристите и в частност на едно сладко италианско семейство.

[singlepic id=213 w=578 h=385 float=]

Привечер решихме да обиколим отново манастирите, за да поснимаме на доста по-приятна светлина. Отделно – това беше първата фотосесия на колицата ми. Хепи! Започнахме да спираме на местата, където преди обяд не бяхме или на местата, където знаехме, че има добри кадри. Якото беше, че туристите ги нямаше и в един момент можеше да се усети абсолютната тишина. Не съм вярвал, че на толкова посещавано място може да съществува таква тишина. Тогава в главата ми изникна друго парче. Все пак по едно време се появиха някакви маймуни, но не развалиха спокойствието. На едно от местата за снимане имаше доста интересна гледка. Немска (май) двойка седеше на ръба на една от скалите и съзерцаваше залеза. Бяха на средна възраст, седнали върху някаква постелка и пиеха червено вино. Перфектна романтика. Само ние идиотите ходим зад тях и щракаме, ама какво да се прави.

[singlepic id=214 w=578 h=385 float=]

Е, направихме си снимките, постъмни се доволно и решихме, че е време за храна, но този път нещо по-така. На връщане към къмпинга спряхме в една таверна, която изглеждаше много приятно – цветчета, водопадчета, а-у. Естествено беше празно. Седнахме и запоръчвахме. Моят избор бе многозначителното “Chicken”. Не знаех какво ще ми донесат, но се надявах да е нещо солидно, защото гладът беше надделял сериозно. Изненадата беше шокиращо-приятна. Донесоха ми най-голямата пилешка пържола, която съм виждал! Стигна за мен, няколко коти, които нахраних и остана още една четвърт, която върнах. Ударихме по една друга местна бира, носеща името Alfa и наподобяваща новата пшеничена Каменица. Освен това ако помните в началото ви споменах за странното ми държание със сервитьорите. Е, тук се прояви за втори път. Тъй като бях яко обезводнен, а и бирата не помагаше, по едно време си поисках “голяма вода” с якото “one big water”. Сервитьорът ме разбра, но въпреки това попита за потвърждение, след което аз направих най-нелогичното нещо – посочих го с пръст във формата на пистолет, стил “You’re the man!”. Той малко се позачуди и си тръгна, а докато осмислях какво съм направил, Любо се разсмя с глас. Не знам… Накрая си поискахме сметка и дойде някакъв момък, който попита дали сме от Пловдив (явно видял регистрацията на колата). След като разбра, че само аз съм от там, попита ме дали знам английски и след като получи потвърждение започна да ми разказва как е живял 7 години там, как е имал приятелка, която е следвала медицина в университетската болница и т.н. и т.н. и в един момент спря, очаквайки някакъв отговор от мен. Е, аз чесно не знаех какво да му върна освен едно ОК. Стана му тъпо на пича, ама тва и българин да ми го каже, трудно бих му отвърнал нещо смислено. Платихме и си тръгнахме.

Направихме план за следващия ден, защото аз по стечение на обстоятелствата трябваше да съм най-късно към 5 в София, т.е. трябваше да се става доста рано. Решихме да минем и по малко по-различен и дълъг път, така че ни очакваше тежък ден. Разбира се, аз отново не успях да спя заради мъчителния комар и в ранните зори се събудих от алармата.

Ден 3

Денят предвещаваше да е тежък, тъй като ни очакваха доста километри път, а имах и дедлайн. Станахме раничко, пооправихме се и отново се качихме до един от манастирите за още сувенири. Оказахме се късметлии, защото се наложи да изчакаме съвсем малко преди да отворят. Между другото само да вмъкна, че сувенирите не са никак евтини и ако взимате на повече хора ще се видите в чудо. Накупихме и черта към България.

Минахме по същия планински път, от който бях доста впечатлен, но с малката разлика, че сега беше ден и имаше предимно спускания. Емоцията определено не беше същата. За това пък можех да се наслаждавам на китни пейзажи, защото времето беше наистина страхотно и природата сияеше. Апаратът на Любо беше при мен и на моменти се опитвах да снимам от движение, но не ми се получи.

[singlepic id=215 w=578 h=384 float=]

Бяхме решили да влезем през друго КПП (това до Гоце Делчев… не го знам как се казва) и пътят ни минаваше покрай крайбрежната ивица на страната. Истинска красота! Градчетата спокойно могат да се конкурират с някои от известните екзотични курорти на Средиземноморието. Иначе пътят отново си беше скучен, макар и с малко повече движение. В един момент обаче започнаха да се случват интересните неща… Първо се оказа, че една от главните артерии към България е затворена и ще трябва да заобикаляме още. Това ни загуби ценно време и ни вкара в градския трафик, където пък имах късмета да науча, че в Гърция светофарите светят само червено и зелено. Жълтото също го има, но в някакви странни случаи… нямах време да го разгадавам.  Второ – отново бяхме в търсене на бензиностанция за Любо и интересното наблюдение беше, че в градовете са все някакви мижави с по една-две колонки, а отделно 90% от тях не работеха. Третият проблем възникна точно когато бяхме спряли да зареди и се оказа, че поредната не работи. Тогава моторът на Любо отказа да запали и се наложи да прибягва до наклон. Със сетни мъки му намерихме гориво и продължихме към България. Резервоарът на моята колица не даваше индикации скоро да се изпразва, което предизвикваше само усмивки по лицето ми, като се има предвид по колко планински пътища се лутахме.

Малко преди да минем границата, времето се развали, напомняйки ни, че се връщаме в страната ни. Спряхме на един Лукойл в Гоце Делчев, за да починем малко, след което поехме в посока Юндола. След около стотина километра планински пътища, количеството дизел в резервоара драстично намаля. Аз бях твърдо решен да опитам да не зареждам докато не прекося входа на София. След известно време отбихме, защото Любо искаше да купи мед от едно бабе край пътя. Слезнах от колата и късите ми панталони бяха ударени от някакви 15 градуса примесени със пронизващ, студен вятър. Освен това карах вече 50 км на резерва (уж 150км я водят, но не знам при какъв разход…). Планът ми да не зареждам изглеждаше провален и то не защото нямаше да стигне горивото, а просто защото не бях сигурен, все пак колата е нова за мен. Няколко километра по-нагоре ни запраска и пороен дъжд. В същото време спяхме на една супер ноу нейм бензиностанция на която заредих около 4 литра, колкото да не угасна по планините. Последва едно спускане на нокти, защото валеше като из ведро, а гумите ми не са от най-новите… освен това задното си е задно. Все пак успяхме да се качим на магистралата и благополучно да пристигнем в София. Резервата отново се обади, но поне на познато място. Равносметката, която направих беше доста впечатляваща – приблизително 1100 км. с около 68 л., което прави разхода 6.1/100. Можеше да бъде доста по-добре, но една голяма част от пътя беше изпълнена с внушителни изкачвания.

[singlepic id=216 w=578 h=385 float=]

От поставения за цел час на прибиране нямаше и помен. Ако не се лъжа закъсняхме с около 2 часа и сумарно ни се събра 10 часа път. Като цяло обаче пътуването си струваше – посвикнах с колата, видях страхотни места и смених обстановката. Препоръчвам на всеки, който не е ходил до Метеора да го направи и то лятото, когато може да се нарадвате на страхотната природа, големите отркрити полета, където едно време са се били мощните спартанци. Не мога да кажа, че излиза евтино, но то нашето си беше разхищение на ресурси. Ако сте повече хора и пътят и преспиването ще ви излезе по-евтино… вероятно и храната.

http://joro.me/general/sell-nikon-d80-and-50mm18d/
Contact
captcha