Eurotrip – Сърбия, Хърватска, Словения, Италия, Швейцария, Франция, Лихтенщайн, Германия, Австрия, Унгария!

От средата на август до началото на септември направих едно трипче, което няма как да не отбележа в блога ми. Причината, че едва сега пускам поста са първо гигантските му размери и второ – стандартното – липса на време. Този път обаче ще спестя общите приказки и направо ще го карам по същество! Надявам се поне нещо от това, което съм написал по-надолу е не само развлекателно, но и полезно. Приятно четене!

Честно казано не знам откъде да започна… Трипът беше планиран още от миналата година, като първоначалната идея беше да сме четирима човека – аз, добре познатият Любо (от пътуването до Метеора), Крис (бивш колега) и приятелката му. С други думи съвсем нормална дружинка, съставена от един моторист и трима в кола. Събирахме се често, за да уточняваме и доизчистваме маршрута, да добавяме нови места, да коментираме какво трябва да се купува, да смятаме разходи, да резервираме и т.н. и т.н. В крайна сметка обаче месец преди самото пътуване се разбра, че Крис и половинката му няма да пътуват и в крайна сметка пътувахме само двама човека, тъй като времето за намиране на други спътници беше прекалено малко. През целия този период се накупи и доста оборудване, което разбира се ще се ползва и вбъдеще. Всъщност идеята беше 80% от нощувките ни да бъдат в къмпинги с цел намаляне на разходите. Единствено за последните дни си бяхме резервирали хотели, защото предполагаемо щяхме да сме смазани от път. И така, нека започнем… Не, преди да започнем едно малко уточнение – тъй като WordPress понякога може да бъде голям идиот, постът е разделен на страници (прекалено голям му идва).

Ден 1 (София – Белград, Сърбия)

Петък, 12 август, София, Ден 1. Часът е 15:00, а препъленият TransAlp на Любо загрява пред офиса. Също толкова натрупаното ми BMW обаче продължава да се пълни с багаж. Честно казано в деня на тръгването ни се замислих, че е била абсурдна идея да си въобразявам, че можем да се съберем 3-ма човека в колата с багаж за 17 дни. Та то дори седалката до мен беше заета от хладилната чанта, пълна с всевъзможни лакомства, които трябваше да ни крепят първите няколко дни. След като напълнихме всичко, отпрашихме в посока Белград. Идеята беше Любо да води през целия път, тъй като GPS-ът беше в него (макар и аз да имах резервен). На границата ни посрещна мега задръстване, като 99% от колите бяха турци с немски, френски и холандски регистрации. Имаше си и чисти (мръсни) цигани. Бях втрещен какво количество отива към Европата! Проблемът беше, че гонихме график, а подобно забавяне не беше предвидено. Разбира се, Любо с мотора мина бързо, но аз бях по-проблемен. Забавихме се може би над час и половина, което означаваше, че трябва да наваксаме на “магистралата” от Ниш до Белград. Честно, едно време ми се струваше приличен път, но сега една голяма част е в ужасни коловози и карането в дясна лента е кофти. Добре, че ги няма нашенските селяци дето ти светкат отзад, така че карането в лява е ОК. Стигнахме в Белград по тъмно (не помня точен час, но би трябвало да е след 9) и понеже гениалната им магистрала минава през града, трафикът е ужасен. Ремонтите са перманентни, както и задръстванията. Лошото е, че шофьорите в града за малко ни напомниха на българските и на няколко пъти щеше да има ексцесии. След като излезнахме от задръстената зона, започнахме да търсим къмпинга ни, но проблемът беше, че картата на Гармин за Сърбия не е от най-пълните, да не кажа хич. Замотахме се здравата и дори двата GPS-а не помогнаха. След около още час въртене в покрайнините на града, най-накрая открихме нашия къмпинг – къмпинг “Дунав”, който… логично бе разположен на брега на Дунава. Беше си къснично, но хората работеха, а на нас изобщо не ни се разпъваха палатки, така че наехме бунгало, което излезе около 10 евро на човек за една вечер. Къмпингът не мога да кажа, че беше класен, а миризмата на реката и комарите с размери на врабче само подчертаха негативното ми мнение. Но има и един друг изключително важен фактор, който ни стана нещо като база за сравнение през цялото пътуване – състоянието на баните. Е, в този къмпинг те си бяха зле – стари, счупени и мърляво поддържани. Все пак бяхме само за една нощувка тук и това не беше от особено значение, но си е черна точка поне за мен. След като свалихме малко багаж, имахме време точно колкото да си вземем един душ и да хапнем, след което веднага в леглата, тъй като наближаваше полунощ, а на сутринта ни чакаше доста път.

Ден 2 (Белград – Плитвишки Езера, Хърватска)

Станахме, пооправихме се и потеглихме към Хърватска, където трябваше да посетим именините Плитвишки Езера – стар национален парк, съставен от 16 езера със стъпаловидна структура, образуващи доста красиви водопади.

На сутринта в къпмпинг "Дунав"

На сутринта в къпмпинг “Дунав”

Пътят до там беше скучен – магистрали, съответно с такси. На Хърватската граница отново се забавихме заради километричните опашки, отново пълни с циганета. След като преминахме, спряхме на една бензиностанция за презареждане. Там докато си говорихме, един моторист се приближи към нас. Оказа се българин зовящ се Вальо. Маршрутът му се засичаше в едната си част с нашия и тъй като пътуваше сам се присъедини. Последва безкрайно каране по иначе добрите магистрали на Хърватска. Не ми допаднаха таксите – за една отсечка 100-150 км, някъде около Загреб ме одрусаха 15 евро.

Безкрайно синята вода на Плитвишките езера

Безкрайно синята вода на Плитвишките езера

Стигнахме до езерата и потърсихме къмпинг. Времето отново беше напреднало и изоставахме с около 2 часа от плана ни, заради забавянето на границата. Намерихме невероятен къмпинг на име Корана. Той представлява един доста голям парк с полянки, разнообразие от растителност, места за бунгала, палатки, каравани и т.н. Имаше си магазин, голям ресторант и прилични бани. Тъй като времето ни притискаше, взехме бунгало, макар и малко соленичко – 24 евро на човек за нощувка, а то се оказа свръх скромно, но пък приятно. Хвърлихме багажа и бегом към езерата. Докато ги намерим и изобщо разберем каква е далаверата с билетите мина още време и накрая се оказа, че имаме само 2 часа за разглеждане (паркът е отворен до 20:00 ч.). По принцип има няколко маршрута, които се предоставят на посетителите и се различават по продължителността си. Ние взехме най-краткия и честно казано се оказа, че си е доста ходене. Най-дългият е около 20 км/8 часа и не предлага никакъв превоз. Нас ни извозиха автобусчета, а на връщане едно корабче ни помогна да прекосим на отсрещния бряг. Езерата са красиво място и определено трябва да ги посетите. Водата е ярко синя и кристално ясна.

Залезът ни хвана в езерата

Залезът ни хвана в езерата

Рибите са хиляди, но явно не са свикнали с посетителите, защото постоянно се крият. По дъното на места беше пълно с монети. По принцип не дават да се влиза във водата, но имаше няколко човека, които бяха пропуснали табелите. Билетът е около 15 евро.

Още един залез, точно преди корабчето да ни извози към изхода!

Още един залез, точно преди корабчето да ни извози към изхода!

Поснимахме и се прибрахме в къмпинга, където се засякохме с Вальо, ядохме, пихме и се веселихме… с пастет и лютеница.

Ден 3 (Плитвишки Езера – Словения – Болзано (да, ама не), Италия)

Трябваше да станем сравнително раничко, защото ни очакваше мнооого път и все планински.

Тръгване от къмпинг "Корана"

Тръгване от къмпинг “Корана”

Днес трябваше да навлезем в Алпите, така че поне аз бях много ентусиазиран. След като напуснахме Хърватска, преминахме на словенска земя. Пътят през тази държава беше доста кратък, (само 20 км) тъй като целяхме да избегнем магистралите. Словенците имат винетки и най-малката е седмична, на някаква неприятна сума. Преди да се усетим бяхме минали на италианска територия и аз стиснах здраво волана, защото преди няколко години ходих в Рим и бях шокиран от шофьорите там. За всеобща изненада, хората си караха спокойно, колите не бяха потрошени… абе изобщо май ще се окажат верни приказките, че хората в северна Италия са по-нормални. След известно време каране по магистрали, започнаха да се виждат портите на Алпите. Природата почти мигновенно се промени, аз спрях климатика, отворих прозорците и се наслаждавах на приятния въздух, страхотното, слънчево време и чудесните пътища. Може би те останаха като мой фаворит за цялото ни пътуване. Тъй като виждах, че Любо и Вальо се бавят заради мен и трафика, в който попадах, на едно от спиранията се разбрахме да се чакаме в Кортиня. Това беше и първата ни раздяла по пътя и не бях особено въодушевен, нищо че аз предложих. Все пак една от основните идеи на цялото пътуване беше да се наслаждаваме на шофирането, така че ми се стори тъпо да се точат с мен. Е, разделихме се. Кортиня беше на едва 20 км, но по този планински път това си беше горе-долу час.

Малко преди Кортиня. За жалост оттук нямаше добра гледка, за да ви покажа колко красив град е!

Малко преди Кортиня. За жалост оттук нямаше добра гледка, за да ви покажа колко красив град е!

След като най-накрая стигнах до градчето, спирайки на няколко места за снимки, позвъних на Любо и от там започна мъката с намирането. Кортиня се оказа доста голямо и китно туристическо градче, пълно с народ. Трафикът в него беше ужасен, защото италианците (отново ме изумиха) се туткаха здравата. Това обаче не ми пречеше, защото бях изцъклил очи и се радвах на красотите около мен. В крайна сметка загубихме около час и отгоре, за да се намерим и Болзано, нашата крайна точка, изглеждаше все по-недостижима за този ден. Трябваше да караме още 150 километра, а пред нас стоеше първият по-сериозен пас (проход). Часът беше около 19, смрачаваше се, застудяваше, но решихме да продължим. Качихме се на почти 3000 метра, за да се снимаме с няколко крави, след което започнахме да слизаме и търсим къмпинг/хотел.

Почти на върха на света!

Високо, високо, висоооокооо…

В крайна сметка се забихме в някакви селца, а до едното от тях имаше къмпинг в самите поли на планината. Тупнахме по 13 евро за палатки и седнахме да вечеряме. Поредният ден, в който пътуваме ужасно много – горе-долу 12 часа, а може и отгоре да е било.

Ден 4 (Unknown Къмпинг – Кур, Швейцария)

Отново ни чакаше ранно ставане, защото трябваше да наваксваме над 100 км. Проблемът обаче беше, че на тази надморска височина времето се променя за минути и аз бях неприятно събуден от силния дъжд, който се изля сутринта. Лошото бе и че не спираше, а часът за тръгване наближаваше. Лежах си на топло и си мислех, че това пътуване, което правим наистина значи нещо и ще си остане за цял живот. В един момент обаче трябваше да прекъсна философските си разсъждения, защото дъждът намаля и трябваше да се излюпя от топлия спален чувал. Всички станахме по едно и също време и без много приказки започнахме да стягаме багажа, за да не бъдем изненадани. В крайна сметка отново тръгнахме със закъснение, а на всичкото отгоре времето си беше доста студено и лекият дъжд не спираше.

Така изглеждаше къмпингът. Всякакви прилики с цигански катун са случайни!

Така изглеждаше къмпингът. Всякакви прилики с цигански катун са случайни!

Днешният маршрут беше доста неясен, защото, както казах по-рано трябваше да наваксваме и за това за момента целта беше Болзано. Пътят до там обаче преминваше през купища малки, планински курортчета, фращкани с туристи и съответно с доста затруднен трафик в тях. Тук отново аз бавих движението на групата ни, но трябваше да стоим заедно. За да ни (им е) по-гадно (на мотористите) запраска и страшен порой. Острите завои станаха доста опасни, но аз продължавах да се изумявам от моите гуми и поведението на колата като цяло.

След няколко часа най-накрая стигнахме в Болзано, а времето започна да се пооправя. Тъй като беше обяд, решихме да седнем някъде, за да се стоплим (мотористите де) и да обсъдим накъде ще поемем. GPS-ът на Любо ни закара в сърцето на града в едно много интересно заведение… в Италия сме, седнахме в китайски ресторант, а там говорихме на немски… Това май ни се падаше първото хранене някъде навън, а не от нашите запаси. Цените бяха прилични, пицата беше около 7-8 евро.

След като хапнахме, решихме все пак да се пробваме да стигнем до Сион, град в Швейцария, в който има къмпинг, пък докъдето стигнем… Потеглихме лека полека и спокойно мога да кажа, че през този ден видях един от най-красивите места през живота си и в това пътуване. Италия все още не беше свършила и ни предостави още няколко красиви местенца. Едно от тях е пасът Стелвио. Много тежък проход, защото завоите са изключително остри и карането не е особено динамично. И все пак представете си как за около половин час се качвате на над 2700 метра. Какво следва после? Спускане по друг проход (мисля, че е Бормио). Тук обаче бе коренно различно. Огромни пространства, широк път, плавни завои. Изключително приятно за каране. На места имаше и страшно тесни тунелчета, в които две коли трудно се разминават. Аз лично бях с перманентно залепнала усмивка от кеф. Времето беше ту слънчево, ту мрачно, но по-скоро повече към второто. Може би ако беше слънчево, настроението щеше да е още по-приповдигнато. Минахме още няколко мини-прохода и така се озовахме в Ливиньо, което се води някаква безмитна зона между Италия и Швейцария. Първоначално не осъзнавах предимствата, но в един момент забелязах, че дизелът е 80 цента (което е горе-долу 2 пъти надолу от нормалната цена в Италия)! Хвана ме яд, че бях с почти пълен резервоар, но досипах 20-ина литра. И така изкачвания, слизания, изкачвания, слизания… през този ден денивелацията ни уби – от 200 метра на 2500 и обратно… поне 3-4 пъти.

Ето ме и мен, изгорял на ръкав, на върха на Стелвио!

Ето ме и мен, изгорял на ръкав, на върха на Стелвио!

Влезнахме в Швейцария! Само че влезнахме на такава надморска височина, че все едно бяхме на Луната. Скали, скали, без грам растителност, мъгла, дъждец, кофти пътища… На всичкото отгоре беше пусто, което всъщност беше плюс, защото можехме на спокойствие да си настъпваме и го направихме когато се спуснахме малко по-надолу. Лека полека около нас започна да става зелено. Появи се растителността, облаците се разкъсаха и Швейцария започна да прилича на себе си – зелена и слънчева. Минахме през наистина спиращи дъха места, китни градчета, уникални панорамни изгледи, водопади и какво ли още не. Най-странното обаче беше, че беше пусто. Ама като ви казвам пусто, имам предвид, че няма кой да напсуваш. Това веднага ми се наби, защото в Италия сякаш беше вихъра на сезона, а не е кой знае колко далече. И като си минавахме през невероятните (но пусти) селца, се замислих, че е много по-добре да отседнем тук, отколкото в някой убит къмпинг край града. Все пак тук ставаш и планината е пред теб. Ние си бяхме в сърцето на Алпите! Започнах да давам сигнали на мотористите отпред, за да спрем и да им предложа идеята си, но не ме отразиха доста време. Накрая все пак спряхме в едно малко по-голямо градче, където се разделихме с Вальо, който пожела да продължи към околностите на Женева, тъй като там го очакваха. Ние с Любо останахме и след като и той беше въодушевен от идеята да спим в това градче, започнахме да разпитваме в хотелите. Ентусиазмът ни бързо бе разбит, тъй като се оказа, че за един човек за една вечер, цените започват от 60 франка (за справка, един франк се равняваше горе-долу на едно евро, заради яките закръгляния) и стигат до 120 франка. Забавното беше, че ние бяхме отделили за Швейцария 100 франка, а трябваше да стоим там някъде около 4-5 дни. Голям смях. Оказа се, че това е някакво градче, което е зимен курорт и изобщо не си е в сезона, а представям си тогава какви ще са цените… Всъщност ние знаехме малко за Швейцария. Искахме да избегнем магистралите там, защото изискваха винетка, която струва 30 франка. Тази цена изглеждаше смешна сега, а и впоследствие щеше да става още по-смешна. Е, ние искахме да избегнем магистралите, защото нямаше да видим истинските красоти, но това е друга тема. Идеята ми беше, че изобщо не подозирахме какви цени ни очакват. И тъй като отново взе да става тъмно, не можехме да си позволим (буквално) да изостанем и днес и трябваше да стигнем до Кур (Chur), отново град в Швейцария, който се явяваше нещо като резервен план. Пътищата бяха празни, времето бе приятно, а шофирането истинско удоволствие. По принцип в Швейцария за пръв път мернах скоростни камери, но такива тотално липсваха по планинските участъци, за това можеше да се кара на ръба и така и направихме.

Все пак успяхме да стигнем в Кур, макар и доста късно. Замотахме се с издирването на къмпинга и за това Любо ме закотви и отиде да разузнава с мотора. Аз си седях в колата с пуснато парно, че навън изведнъж си стана студ. По едно време гледам полицейска X5-ца се задава срещу мен. Понеже съм си карък, се обзаложих на ум, че щом съм с черно БМВ с чужд номер и в покрайнините на града, ще е направо грехота ако не ме спрат (макар че си бях спрял технически). Подминаха ме, а аз не ги изпусках от поглед чрез огледалата. Някъде 20-30 метра след мен набиха спирачки, заден, сирени, фарове, чудесии и се наместиха зад мен. Веднага изскочиха 2 ченгета и почнаха да философстват на френски и след като видяха, че не вдявам и дума започнаха на немски със същия успех. Накрая проговорихме на английски. Интересното беше, че позицията им беше много правилна – дойдоха ми в гръб и единият си държеше ръката на патлака, а не като нашите маймуни. В крайна сметка като видяха, че не съм толкова опасен, се отпуснаха и единия ми взе документите за проверка, а другият ми обясняваше къде аджеба е тоя къмпинг, който търся. Пуснаха и номера на колата за проверка, а аз започнах да се припотявам, тъй като не знаех дали някоя камера не ме е хванала. През това време се появи и Любо, като между другото и на него му взеха документите. След като се разбра, че съм чист ме пуснаха и всеки по пътя, а нашият беше към къмпинга. Оказа се доста малък и местата за палатки бяха почти заети. Оправихме багажа, хапнахме и легнахме. Този къмпинг беше доста скъп – 20 франка на нощувка, но имаше страхотни бани… да не кажа може би най-добрите.

Ден 5 (Кур – Сион, Швейцария)

Денят започна може би най-спокойно от всички до момента, защото маршрутът ни за днес не бе дълъг и можехме да си позволим поне един час отгоре сутрешна лигня. Това се случи, тъй като предварително начертания ни план вече се измени доста, а и тепърва предстояха още промени. Станахме, хапнахме, качихме снимките до момента на лаптоп и ги прегледахме набързо.

Къмпингът в Кур

Къмпингът в Кур

Събрахме палатките и потеглихме към Сион, където за първи път трябваше да отседнем за повече от една вечер. Там бяхме планирали да направим 3 нощувки. Идеята беше да пристигнем и да спим. На следващият ден да се върнем малко назад, за да видим величествения Матерхорн и глетчера Зинал. И накрая на третият ден да посетим Женева. Трябваше да минем и през Монтрьо, но решихме да го направим на път за Цюрих. Но тъй като планът ни малко се промени и днес имахме време, решихме да минем през Матерхорн и Зинал и така да спим само два пъти в Сион.

Тук някъде снимаха рекламата на Audi A8

Тук някъде снимаха рекламата на Audi A8

Отново летяхме сред невероятната природа на Швейцария. Времето беше прекрасно. Като се замисля, единственият кофти ден в цялото пътуване изобщо беше този в Италия. Оттогава се радваме само на слънцето, синият и зеленият цвят.

Поредният пас е пред нас!

Поредният пас е пред нас!

На места отново се появи познатото чувство просто да спрем и да нощуваме в супер произволен къмпинг (хотелите разбрахме, че не са ни по джоба) насред приказните планини. Вътрешно знаех обаче, че така ще разбием голяма част от програмата, а все пак имахме резервации и места, които трябваше да посетим. Така че просто стисках зъби и се заричах, че това няма да е последният път, в който ще дойда тук.

В същите тея китни поляни със завойчета, случайно попаднахме и на заснемането на някаква реклама за новото Audi A8. Минахме още пасове, изкачвахме се и слизахме по какви ли не пътища – от натоварени, до абсолютно пусти, на които можехме да се развихрим. И без да се усетим бяхме в полите на Матерхорн.

Тук изникна и сериозен проблем, за който имам донякъде вина. Тъй като това беше избрана от мен дестинация, трябваше да съм проучил всичко, но уви не бях, защото мислех, че няма да има нещо кой знае колко специално. Оказа се, че пътят води до едно градче на име Зермат – страхотно, едно от малкото, в което реално има някакви живи същества. Там ни посрещна една табела, на която пише, че за да продължим към върха с нашите превозни средства трябва да сме жители на градчето (или местността може би). Разбира се, на нас не ни се рискуваше, защото беше много вероятно някъде нагоре да има пункт или нещо от тоя род. Остана другата опция – влакче. Не помня колко струваше билетът точно, но не беше някаква колосална сума, колкото и да е странно за Швейцария. Към нея обаче трябваше да се добави и почасов паркинг, но всъщност основният ни проблем беше, че нямахме времето. Провесили носове, обърнахме, тъй като това си беше dead end и тръгнахме към глетчера Зинал. Имахме някакво лошо усещане, че гадните швейцарци са направили нещо подобно и там, защото беше разположен на същия принцип – в подножието на градче. Е, оказахме се прави – отново задънена улица или по-точно паркинг, от който хората тръгваха пеша на някъде (вероятно към лифт, който ги води на някое яко място за снимки). Съвсем съкрушени, отново обърнахме и се засилихме към Сион.

Класическа Швейцария - слънчева с преобладаващо синьо и зелено!

Класическа Швейцария – слънчева с преобладаващо синьо и зелено!

Пристигнахме в къмпинг Les Iles по съвсем нормално време… може би за пръв път досега. Настанихме се и платихме. Двете нощувки излезнаха по 30 франка на човек. Провизиите ни, които бяхме накупили от България и които стояха в хладилната чанта до мен в колата, бяха на привършване, а и честно казано ни беше писнало да ядем суха и еднообразна храна. Решихме, че точно днес и точно тук ще ядем нещо малко по-нормално. Седнахме в къмпингския ресторант и загледахме менюто. Бързо-бързо взехме да прехълцваме, защото цените бяха убийствени. Поредният сблъсък с реалността ни хвана неподготвени. Но тъй като сме инати и бяхме твърдо решили да ядем, взехме по една пица и една бира. Лично аз не бях очарован и от двете, но определено сметката от 100 лв ме очарова много. Реално франковете ни свършиха на втория ден в страната от планираните 4-5. Между другото бях се надъхал да опитам прочутия деликатес фондю, но цената му беше около 30 франка за 200 гр, което мигновенно прехвърли тази моя мечта за следващия път, в който ще посетя Щвейцария. След вечерята имахме време за малко релакс + бира и разглеждане на снимки. Къмпингът беше ок – просторен, с басейн, доста занимавки за децата, прилични бани и т.н. и т.н. Лошо впечатление ми направи това, че ни предупредиха след 10 да не вдигаме шум, а точно до нас имаше някакви момци и момки, които се забавляваха до ранни часове. По принцип няма лошо, то ние като сме уморени от път не обръщаме много вниамние, но просто и фактът, че никой не дойде да им направи забележка, малко ми напомни на наш’та родина.

Ден 6 (Сион – Франция – Женева, Швейцария – Монтрьо, Швейцария – Сион)

Този ден реално представляваше първият ни ден за разходка. Щяхме да видим Женева, прочутото им езеро и естествено хиляди красиви местенца. Оказа се, че пътят по който трябваше да минем бе в ремонт и беше наложително да заобикаляме. Между другото тук е моментът да вметна, че нон-стоп по време на цялото пътуване попадахме на пътища в ремонт. Естествено там нещата са организирани перфектно, но определено понякога това затрудняваше придвижването. Освен това на няколко пъти оставахме напълно прецакани, защото въпросните изцяло затворени пътища бяха в пъти по-удобни от обиколните, а и както се опитвахме да избегнем магистрали… бе кофти работа си е. Иначе специално в Швейцария очаквах по-добра инфраструктура. Не че е лоша, но на фона на Италия примерно или Австрия остава назад.

Та карайки си, случайно забелязах, че по едно време зад мен се закачиха някакви полицаи. С Любо започнахме да се обзалагаме дали ще ме спрат и след близо километър го направиха. Отново рутинна проверка – проверка на номера, документи, багаж и пр. Пак излезнах чист, теглих им майните (на ум естествено) и продължихме към Женева. Минахме през доста приятни местенца, нищо че не бяха толкова планински. Неусетно унесени в пътя се оказахме на френска земя. Реално границата разделяше 2 курортни селца и честно казано аз изобщо не обърнах внимание на табелите. Естествено частта в Швейцария беше доста безлюдна, а тази във Франция вреше и кипеше, като имаше мини задръствания из цялото градче. Слезнахме информативно да проверим цените и за общо разочарование се оказаха близки до тези с швейцарските. Продължихме по пътя и не след дълго се оказахме в Женева. Веднага се разтърсихме за паркинг, защото цените там са убийствени. Извадихме късмет и спряхме доста близо до центъра при това на прилична цена – за 3 часа някъде излезе около 4 евро, което е истински фурор. Направихме няколко снимки около езерото и всъщност там за пръв път през цялото ми пътуване до този момент видях S-класа. Всъщност бяха няколко и все черни, паркирани пред местния Four Seasons. Наистина, ако щете вярвайте, но за толкова хиляди километри не видях една от популярните у нас лимузини. Най-караните модели си бяха Audi A4/A6, BMW 3/5 и Mercedes E/C, като по-предпочитани бяха комбитата. Беше пълно с екзотики, предимно карани от дядки… но то като се замисля 90% от скъпите коли бяха притежание на хора с видима възраст над 60-65. След като щракнах за спомен S-класите, видяхме че пред нас се готви да потегли туристическо влакче, а това беше идеално, тъй като можехме да набележим точки, които цял ден да обикаляме. Е, фейлът беше мигновен. Въпросният “тур” продължи всичко на всичко не повече от 30 мин и обиколи 5 улици на кръст в така наречената “стара” част на града. Всъщност не видяхме ама нищо впечатляващо и се наслушахме на това колко е велика Швейцария, колко банки има в Женева и защо всички швейцарци са номер 1. Разочаровани потеглихме към близкия МакДондалс, защото вече бяхме наясно с какви цифри боравим. Съвсем случайно няколко дни преди да тръгнем бях прочел, че това е най-евтината храна там и GPS-ът веднага ни насочи. За справка голямото BigMac меню ще ви струва 13 евро.

Една от малкото и скучни снимки, които направих в Женева

Една от малкото и скучни снимки, които направих в Женева

Вече презаредили, потеглихме в произволна посока, повъртяхме малко из уличките, отбихме се в един Apple Store и реално към обяд стояхме на една пейка в парка и се чудихме защо Женева е толкова кофти град за разглеждане. Прекалено тузарски, прекалено изискан… Може би хората с възможности го намират за интересен, тъй като е чудесно място за бизнес – едно от малкото, на които можеш да вършиш работа и да се наслаждаваш на природата около града. И така като се заседяхме повече, взеха да ни идват разни идеи, като например днес да посетим Монтрьо, като междувременно минем по крайбрежието на езерото и през Лозана. Купихме си по един швейцарски “наливен” шоколад, защото не можеше да дойдем тук без да опитаме и потеглихме към Монтрьо.

Минахме по цялата северна крайбрежна ивица на Женевското езеро и спокойно мога да твърдя, че това е едно феноменално място за живеене. До този момент се наслаждавах на дивите гледки в планините и китните селца сгушени в тях. Тук обаче красотата и разкоша в бяха по-различна светлина. Карайки по пътя, от лявата ви страна ще виждате почти постоянно лозя с прилежащите им винарни и тук-там някое аристократично мини-замъче. От дясно пък са гъзарските къщи – огромни постройки с големи дворове, масивни врати през които се вижда фонтанчето пред къщата и паркиралите Бентли-та. Тук-там се виждаха и яхти. Просто мястото си вдъхва респект и 100% всички ние сме си мечтали за подобно местожителство… дори айде, виличка. Преди да се усетим бяхме в Монтрьо. Намерихме паркинг, който е безплатен след 17 (ако не се лъжа) и веднага се спуснахме към езерото, за да разгледаме. Слънцето залязваше и светлината беше страхотна за снимки. Всъщност светлината допълваше цялостния пейзаж по един много красив начин, който колкото и да опитвам едва ли ще успя да го опиша. По принцип имаше доста моменти из цялото пътуване, които не можеха да се запечатат на снимка. Просто трябва да бъдете там! Монтрьо се оказа истинска перла! Те хората си го казваха де, ама кой да чете. Градчето е изключително компактно, но и същевременно живо. Стъпаловидно разположено е, така че дори и да се разхождате на някоя забутана улицата, почти винаги имате гледка към езерото, а гледката е наиситна зашеметяваща.

Прекрасният Монтрьо!

Прекрасният Монтрьо!

По крайбрежната ивица са разположени десетки ресторанти, 5-звездни хотели, невероятни паркове и още куп яки неща. Определено слагам етикет “a must see”! И така след като се помотахме покрай езерото, седнахме отново в McDondals, където се напълнихме с джънк. След това направихме по една-две снимки на залез и след залез, и по тъмно се запътихме обратно към къмпинга ни в Сион.

Ден 7 (Сион – Гринделвалд, Швейцария – Лихтенщайн – Австрия – Фусен, Германия)

Днес на път за Цюрих, трябваше да посетим Монтрьо, Фрайбург и Гринделвалд заедно с в. Айгер. Монтрьо беше разгледан, а Фрайбург решихме да го пропуснем, така че потеглихме направо към следващата ни точка Гринделвалд. Преди да стигнем там се возихме на едно суууупер добро влакче на ужасите. Имахме избор да караме по нормалните пътища или да минем през един 20-километров тунел. И двамата си представяхме, че това става с личните ни превозни средства, но се оказа, че се товарим на влак, който ни превозва. Нарекох го влакче на ужасите, защото първо, че в тунела е пълна тъмница с тук-там мъждикащи лампички и второ, че стените са много близко до самия влак и се създава доста крийпи звук… Готино е като преживяване, но ще ви струва около 19 евро. В случая за нас беше по-изгодно, защото другия път беше прекалено обиколен и може би щяхме да дадем почти същите пари, а щяхме да изгубим време.

Пристигнахме в Гринделвалд. Курортното градче кипи от живот дори през летния сезон. Мястото е наистина много красиво и определено бих се върнал там, за да направя една екскурзийка до Айгер. Защо не го видях сега ще питате вие? Ами докато се разхождахме из Гринделвалд, Любо предложи с оглед на финансовата ни криза, тотално да пропуснем Цюрих, който все пак се водеше най-скъпия град в Европа. По принцип не ми беше някаква мечтана дестинация, макар да съм сигурен, че е красив град и приех предложението на Любо. Интересното беше, че след като изключихме последната ни дестинация в Швейцария, трябваше днес да стигнем до Германия, а километрите си бяха мноооого. Реално щяхме да минем по територията на 4 държави – Швейцария, Лихтенщайн, Австрия и Германия. След като разгледахме набързо Гринделвалд се запътихме към Лихтенщайн, а пътят ни мина през вече познати местности от отсечката Кур – Сион.

Някъде по пътя... Без майтап, водата беше такава.

Някъде по пътя… Без майтап, водата беше такава.

Лихтенщайн си бяхме решили да го посетим за едната единствена бройка. Не търсихме нищо там, нито имаше какво да се види. Отново не разбрах кога минахме границата, но определено архитектурата във Вадуц коренно се промени. Всички сгради бяха супер квадратни, ниски и изчистени. Аз обичам изчистени неща, но това си беше чак плашещо семпло. Там спряхме да вечеряме, защото цял ден бяхме на гребена на вълната.

И тъй като Лихтенщайн си е една плюнка държава преди да се усетим бяхме в Австрия. Там се помотахме малко, в опит да намерим отворен магазин, но останахме разочаровани. Явно нищо не работи след 19:00. Потеглихме към Германия, но времето силно ни притискаше. Попаднахме на пътища без почти никакъв трафик и можехме да настъпим. Между другото искам да вметна, че още щом влезнахме в Австрия и по-точно на провинциалната й почва, отвсякъде се разсмърдя на обор! Ама не е просто лек аромат, а направо непоносимо. Същото беше и на територията на Германия. След като си покарахме известно време, минахме на швабска територия. Бяхме си направили поредните 10 часа път, а и щяха да се увеличават, защото тепърва се качвахме на магистралите. Чак около 22 часа бяхме във Фусен и се впуснахме в издирване на къмпинга. Така се случваше, че винаги когато пристигахме някъде по тъмно, нещо се прецакваше. Този път не беше изключение – GPS-ът ни пре*ба с грешни координати и доста пообикаляхме, за да разберем това. В крайна сметка намерихме къмпинга и той се оказа невероятен. Макар навън да наближаваше 23, животът в него кипеше (за разлика от предишни къмпинзи). Може би хората от рецепцията са отшили да запиват, защото тя не работеше и докато намерим инфо загубихме още ценно време. Оказа се, че това е къмпинг само за каравани и кемпъри, така че при всички положения нямаше да имаме късмет тук. Отидохме на второ място, където добре въоражена охрана ни посрещна и отсече, че няма места. Както са казали прецаканите хора “Три за щастие”. От третия ни опит стана – намерихме къмпинг, който също бе затворен, но случайно се мерна един човек от персонала, който ни показа къде да разпънем палатките и се разбрахме да платим на сутринта. Без много да му мислим разпънахме кой каквото имаше за разпъване и с треперещи ръце се запътихме към града за една студена бира. Получихме я в комплект с един студен дъжд, който ни преследваше още от Австрия. Добре, че бяхме разпънали всичко, така че като се върнахме единственото, което ни остана да направим след този 12 часов маратон бе просто да легнем и слушайки как дъждът пада върху палатките ни да заспим спокойно.

Ден 8 (Фусен)

Тук, заради разместванията по-рано, трябваше да имаме 3 нощувки. Първоначално беше предвидена само една, но впоследствие разбрахме, че тя е крайно недостатъчна да се разгледа всичко. Принципно за мен Фусен и района остана като едно от най-разнообразните места, на които бяхме. Градчето е малко, китно и пълно с живот. Първият ден решихме да разгледаме него, а за втория да оставим двата замъка – Нюшвайнщайн и Хохеншвангау.

Сутринта закусихме в къмпинга, поогледахме го на светло и се оказа доста приятно местенце, също така и обширно. Запалихме колата и марш към града, където много бързо намерихме читав паркинг, който на всичкото отгоре беше и неприлично евтин. След това седнахме за по една напитка, но досадните пчели не ни оставиха. Тук отново ще направя поредния офтопик, но просто се сещам за нещо ей така. Та, въпросните пчели ни преследваха от самото начало на пътуването. Толкова са нахални, че ви кацат по храната докато ядете, влизат ви в кенчетата и изобщо кръжат около вас все едно сте гаджета. Цялата тази интимна ситуация се дължи на това, че около вас винаги е пълно с цветя. Поне ние така си го обяснихме… може причината да е тотално различна. В началото е забавно, но в един момент става досадно, тъй като човек не може да се наяде.

Из центъра на Фусен

Из центъра на Фусен

След като хапнахме и пийнахме, започнахме да разглеждаме градчето и тук може би за пръв път сувенирите ми грабнаха окото. Още в първия магазин оставихме по 50 евро за чаши, фигурки, тениски и какво ли още не. В интерес на истината тук сувенирите не само са интересни, но и разнообразни. Имаше доста магазинчета, които предлагат коренно различни неща, а парите намаляваха стремително. След кратката обиколка на “центъра” се насочихме към разходка с корабче из езерото до града. Бяхме се сдобили с един туристически гайд и решихме, че това ще е най-интересното, с което можем да си запълним времето. Оказа се наистина приятно и не беше особено скъпо – около 10-ина евро. Трае час и обикаля цялото езеро, като спира на определени места, за да се качат/слязат хората.

В очакване на корабчето, което щеше да ни вози в това езеро!

В очакване на корабчето, което щеше да ни вози в това езеро

След кораба бяхме решили да проучим откъде утре да снимаме прочутия замък Нюшвайнщайн. Има един доста специфичен ъгъл под който се получават най-добрите снимки и из магазините за сувенири продаваха картини основно снимани от него. Поразгледахме пътищата около замъка и се оказа, че реално с кола не може да се качи човек. Има няколко опции, но всички те са свързани с поне 30 мин ходене. Е, може да си наемете каручка с гигантски коне, които да ви качат и свалят, но не е същото като да го качите пеша. Във въпросния разузнавателен ден ние се забихме по един малко страничен маршрут, който се движи покрай реката до замъка. Има доста красиви водопадчета и водата е кристално ясна, както всички планински поточета досега. Този път не издържах и си пих от нея като пич. След известно време се включихме към главния път, който вече ни отведе до портите на замъка и оттам загледахме откъде всъщност са направени тея исторически снимки. Горе-долу се ориентирахме, но реално мястото се оказа доста непроходимо. Все пак се бяхме навили да го открием на следващия ден, когато официално трябваше да посетим замъка.

Слязохме обратно и се насочихме към града за една вечеря. Намерихме много прилично ресторантче, в което цените бяха приемливи, порциите бяха добри и готвача определено си знаеше работата. Освен това атмосферата беше доста баварска – тематичен дървен интериор, дебели лелки в “носии” разнасяха халби бири напред-назад. Е, не е толкова битово, колкото ми се искаше, но определено беше едно от най-добрите места, на които сме сядали. Хапнахме прилично и се върнахме в къмпинга да си допием.

Ден 9 (Фусен)

Днес беше предвидено да разгледаме 2 замъка. Нюшванщайн (Neuschwanstein) и Хохеншвангау (Hohenschwangau). Без много да му мислим хапнахме, запалихме колата и се паркирахме в подножието на замъците. Предупредиха ни, че на касите ще има зверска опашка, но всъщност минахме доста бързичко. Купихме си билет и за двата замъка, който беше около 20 евро. В билета имаше точни часове на посещение, които зависеха от това на какъв език бяхме избрали да е обиколката. Имахме около час до първия тур на Хохеншвангау и използвахме времето да разгледаме и да поснимаме в двора на замъка. Честно казано за мен думата замък е доста пресилена за тази постройка, но щом са рекли хората няма да спорим. Между другото тук беше и първото място на което всъщност срещнахме българи.

Настана време за влизане и за жалост бяхме посрещнати от табела забраняваща снимките вътре, но аз напук реших да направя една снимчица преди да прибера техниката. Обиколката ни беше водена от една симпатична швабка (така казано не звучи толкова симпатична, а?), с много интересен английски акцент. Турът ни започна от една просторна зала, в центъра на която беше разположена билярдна маса, а аз от своя страна приятно си се бях подпрял на нея. След краткото си представяне, мадамата съвсем ясно ми направи забележка, че не е яко да докосваме някакви си 100+ годишни експонати. Пуснах една тънка усмивка и кимнах разбирателно. След това минахме през още няколко стаички, които доста ме впечатлиха. Замъкът отвън изглеждаше доста несериозен, но отвътре си имаше всичко. Към края на тура се озовахме отново в една голяма зала с гигантски картини по стените, избразяващи битки. Гайд-ката (яката дума) ни набързо обясни какво е изобразено на тях и зададе въпрос какво не виждаме в тях. Мълчание. Аз си бях застанал зад нея и понеже не бях обелвал дума от час, без да искам пуснах едно смразяващо, прегракнало “Blood…”, след което тя стреснато се обърна и потвърди отговора ми. След още малко въртене, обиколката ни приключи. Аз останах сравнително доволен, но повече очаквах да видя Нюшвайнщайн.

Имахме една голяма пауза между двете обиколки, така че седнахме да обядваме в заведенията наблизо. Очаквахме цени резачки, но всъщност не се оказаха кой знае колко по-скъпи от тези в градчето да кажем. След като ни се слегна храта, решихме да катерим към Нюшвайнщайн, където също да поснимаме преди да влезем. Имаше указателни табелки с посоките и приблизителното времетраене на разходката. Пеш си е зор, тъй като пътят е само под наклон. Няма кой знае какво да се види, така че някои от вас могат да се възползват от екстрата да си наемат карета… поне само на качване. Голямото разочарование беше когато влезнахме в замъка. Първо, отново не можеше да се снима. Второ, нашият гайд очевидно беше гей. Още с първите 5 думи и придружените чупки толкова се беше вживял в ролята на разказвач, че две жени пред мен започнахна доста открито да се превиват от смях. Шехерезада не ги отрази и продължи толкова увлекателно да ни разказва, сякаш току-що сме наакали първия си памперс. Но дори грабващият разказ не успя да промени мнението ми за замъка ОТВЪТРЕ – фейл. Първо, турът трае сигурно 15 мин, през които видждате точно 5 или 6 стаи, тъй като другите или никога не са били завършени или нещо им правят. Второ, посрали са се от реставрации и реално то не е останало нищо за гледане. Всичко е ново, всичко е модерно. Зле… Излязох доста разочарован, а и няколко други човека от групата също изразиха своето недоволство. Дори имаше хора от друга група, които се присламчиха към нашата, тъй като не са успяли да разгледат нищо. Изобщо, ако видите замъкът само отвън, няма да е голям пропуск, повярвайте.

Величественият Нюшвайнщайн

Величественият Нюшвайнщайн

Излязохме в около 15 часа и тъй като имахме още доста време, решихме да идем на мостчето, което бяхме видяли предния ден и което беше връзката с планината отсреща, откъдето пък би трябвало да направим супер яките снимки, които искахме. Това мостче обаче е по-пренаселено от цигански пазар и си беше цяло чудо, че успяхме да направим някакви снимки от него. Както и предполагахме, пътят нямаше край, а продължаваше навътре в планината. Решихме, че ще си пробваме късмета и дадохме старт. Олеле… Принципно съм човек, който обича да ходи и от малък съм по планините, макар не и с някакви сериозни преходи. Това обаче ми взе здравето. Любо се оказа доста по-подготвен от мен и се озовах в ролята на догонващ. Самата пътека започна с доста сериозно изкачване, което не свършваше и не свършваше. Катерихме около 20-ина мин, през които срещахме доста хора, но все слизащи, предимно разни баби в шушлекови анцузи, размахващи щеки. По едно време се натъкнахме и на група русначета и рускини (мммм…) и май те бяха последните хора, които видяхме в следващия час. На няколко пъти попаднахме на доста готини места за снимки и се възползвахме. Само че в момента се намирахме над замъка, така че това определено не беше нашата желана точка. Изкачването продължи и не знаех колко ще трае този ад, а на всичкото отгоре водата ми свърши. Бях изумен как може час и половина да има изкачване без метър равна пътека. Ние не бяхме и особено подготвени за подобен преход и примерно обувките ни представляваха голям проблем, като на няколко пъти щяхме да се пречукаме здравата, защото това си е съвсем натурална пътека с всичките му корени, камънаци, свлачища и т.н. Върхът се приближаваше мноооого бавно. Въпросът бе какво имаше след него? Познайте – още върхове. Решихме, че като сме почнали няма отказване. Срещнахме мъж и жена, които потвърдиха, че има още път, а те слизаха обратно към замъка. В един момент идеята за снимките остана на заден план, защото просто трябваше да стигнем живи до края. Замъкът стана точка под нас, а ние и без да повдигаме въпроса вече бяхме разбрали, че определено сме подминали мястото за снимки, но при всички положения е било доста “диво”, така че едва ли изобщо е можело да се доберем до него. През това време обаче попаднахме на същите онези табелки, които ги имаше и до замъците. Оказа се, че вървим в посока лифт и че има още доста път. След налегналата ни умора, всяка крачка си беше изпитание. Имаше един момент, в който най-накрая повървяхме по сравнително равна повърхност, но определено беше крайно недостатъчно. След това качването отново продължи. Докато бяхме долу на моста до замъка, в небето се виждаха десетки парапланеристи, които кръжка около и над замъка. Е, в момента същите тези парапланеристи се намираха под нас, а ние бяхме качили сигурно около 1000 метра в рязко отсечен наклон. Любо се качи на върха малко преди мен и се оказа, че лифтът, с който смятахме да слезем е затворил преди около 5 мин. Умората и дехидратацията ни беше ударила здравата и поръчахме по няколко напитки, като единственото, което ни остана бе да се насладим на прекрасната гледка от върха.

След като пийнахме и починахме след този тричасов преход, тръгнахме по обратния път. Сега можех да поддържам темпото без проблеми и с доста бърза крачка бяхме слезли до замъка за около час и половина. Той вече беше затворил и в спокойно положение беше доста по-пленителен. Залезът хвърляше мека, розова светлина към една от фасадите и определено имаше съвсем различен вид. Направихме по някоя друга снимка, но ни чакаше още половин час път, след който най-накрая се добрахме до колата, а след това поехме в посока същия ресторант от предния ден, тъй като доста ни беше харесал. Хапнахме на корем и се прибрахме по-рано в къмпинга, където ако не се лъжа течеше някакъв як купон и беше адски шумно. Това обаче поне на мен не ми попречи да се размажа в палатката (доколкото спалния чувал ми позволява де) и да заспя като бебе.

Ден 10 (Фусен, Германия – Австрия – Линдерхоф, Германия – Австрия – Италия – Инсбрук, Австрия)

На сутринта минахме само да си платим 3-те нощувки, които излезнаха около 40 евро на човек и се запътихме към Инсбрук. Предполагам “заглавието” малко ви обърква, но всъщност и този ден имаше доста разходки напред-назад из близките страни. Реално крайната ни точка беше Инсбрук, но тъй като той беше сравнително близо до Фусен, бяхме решили да разгледаме няколко места преди да акустираме в австрийското градче. Първият в списъка беше дворецът Линдерхоф, който е разположен на немска територия, но ние тръгнахме на юг, т.е. през Австрия. Така маршрутът бе доста по-кратък, а и отново видяхме наистина живописни местенца. На територията на Австрия закупихме и 10-дневни винетки, защото магистралите им го изискват, а щяхме да караме по няколко такива. Цената на винетката е 8 евро. Самият “дворец” е трагичен. Една средностатистическа къща в Катуница вероятно го бие по размер. Но всъщност той не се слави толкова с архитектура и размер, колкото със своите паркове и градини. Хубавото е, че имате опция за билетите – дали да разгледате “двореца” отвътре или само градините му. Ние, разбира се избрахме втория вариант. Пообиколихме набързо, щракнахме някоя снимка и тъй като беше убийствена жега, отпрашихме отново към Австрия.

Ето я и колибата с разкошните градини. Зимата било по-красиво!

Ето я и колибата с разкошните градини. Зимата било по-красиво!

Идеята беше да прекосим страната и да стигнем до Италия, където трябваше да минем през поредния пас, който от своя страна се намираше на територията на национален парк. Като цяло беше приятно усещане. Важно е да се отбележи, че италианците таксуват сериозно за подобни национални съкровища (нещо, което трябва да правим и ние) и входът за парка е около 14 евро. Последва обратно влизане в Австия и път към Инсбрук, като доколкото си спомням маршрутът беше особено приятен, без много трафик, хубави пътища и много приятно време.

Сравнително бързо намерихме къмпинга до градчето. Намира се на много приятно място и самият къмпинг поне за мен беше номер 1 по всички параграфи. Първо, беше компактен – някъде около 200 метра дълъг и 100 широк. Второ, тревните площи бяха много добре поддържани, така че да не ви ръбят камъни. Трето, имаше си ресторант, басейн и мини-паркинг. Имаше опция и колата да бъде до палатката ти. Четвърто, баните… ааах, баните бяха страхотни. Всичко вътре беше ново, но и адски добре поддържано. Ако не ме лъже паметта, Любо спомена, че къмпингът е сравнително нов, което обяснява всичко, но въпреки това – евала. И на последно място – цената. Просто се шашнахме от исканите 9 евро за всичко, което ни предложиха. Жалко, че тук останахме само за една вечер, но просто нямаше нищо конкретно наоколо, което да посетим. Разгънахме палатките, организирахме малко багажа и тъй като се отказахме да слизаме в града, седнахме да вечеряме в локалния ресторант. Видът му честно казано беше доста впечатляващ, като за ресторант в къмпинг. Спокойно биеше например родните Happy (не че те са еталон за качество, но са сходни като насоченост). Пихме по една-две-три бири и легнахме. Между другото аз тук в опита си да експериментирам нацелих първо безалкохолна бира, а после Radler, което е микс от бира и лимонада и честно да си кажа беше доооста добро. Нашите от Каменица направиха опит в лимонения бизнес, но поне на мен австрийския еквивалент ми допадна повече.

Ден 11 (Инсбрук – Gletscherbahn, Австрия – Залцбург, Австрия)

Това беше последната сутрин, в която се будихме на открито, защото вечерта щяхме да сме в хотел в Залцбург. Станахме, събрахме си парцалите и тъгнахме натам. Както през всички останали дни и този не беше изключение и по пътя трябваше да видим определени неща. В този случай беше глетчерът Gletsherbahn. Минахме и през няколко китни градчета, които се опитах да запомня. Примерно Gerlos.

На тръгване от най-якия къмпинг!

На тръгване от най-якия къмпинг!

Стигнахме глетчера и аз изпаднах в лек шок, след като видях такса 30 евро на кола за вход. След доста кратък разговор с Любо, решихме да идем само с колата, но не съобразих, че според предварително зададения маршрут трябваше да прекосим този пас, а не да се връщаме. Късно. Наближавахме върха, а около нас започнаха да изскачат знаци с изобразени мармоти на тях. Ура! Толкова време се чудехме къде по дяволите трябваше да срещнем въпросните шоколоадо-уваващи същества. На самия “връх” ще ви посрещнат гигантски многоетажни паркинги, хиляди мотористи, заведения, кафенета, музеи и най-важното – впечатляваща гледка. Трудно е да се опише дори със снимка. Топящите се ледове бяха образували буквално долина, в която се слиза пеша и при повече желание може дори да тръгнете по ледовете нагоре. Идеята да слизаме беше отхвърлена единодушно, тъй като после трябваше да се качваме, а след епичното катерене в търсене на идеалната снимка на Нюшвайнщайн… някак не бяхме въодушевени. Освен това хората долу се виждаха като точици, така че разстоянието беше подвеждащо. Решихме само да поснимаме и потърсим мармоти, но от последните така и не видяхме. Замислих се, че реално 30 евро са наистина много за нашите 30 мин прекарани горе, но тук имаше толкова много неща за правене, че спокойно може да ви отиде цял ден и така да се оправдае сумата.

Епична гледка

Епична гледка

Интересното започна като тръгнахме да слизаме. Тъй като не бяхме сметнали пътя с въпросното връщане и заобикаляне, трябваше малко да побързаме. Тръгнахме по алтернативен маршрут и след около час усетихме, че няма как да стане, защото ако не ме лъже паметта, пътят беше затворен. Поехме по трети път и трябваше да се качим на магистрала по някое време. В един момент се оказа, че всъщност спестените 15 евро бяха пропиляни в дизел за обикалянето, нервите и загубеното време. На всичко отгоре започна да вали. Като се качихме на магистралата пък ни пердаши още по-як дъжд, но то само Любо го усети де… Най-голямата тъпотия беше, когато пред нас изникнаха кабинки. Оказа се, че въпреки винетките ще трябва да платим 10 евро… Общо взето се получи ситуацията евтиното излиза скъпо, така че преценете добре ако някога сте изправени пред подобна дилема. На мен ми излезе по-скъпо, на Любо още по-скъпо, загубихме време в път, той се намокри и пристигнахме малко преди да свърши чек-ин-а в хотела.

Самият хотел намерихме лесно. Не беше много близо до централната част, но пък там цените бяха потресаващи. Всъщоност ние взехме един от най-евтините възможни – излезе ни около 170 евро за 2-ма човека и 2 нощувки. То не е точно хотел, а по-скоро pension (не е пансион в нашия смисъл на думата, а повече се доближава до семеен хотел). Вътре беше уютно, модерно и новичко. Оставихме багажа и ударихме една бърза разходка да вечеряме, след което се прибрахме, за да събираме сили за утрешния ден, в който трябваше да разгледаме града.

Ден 12 (Залцбург)

Предният ден бяхме гепили по едно туристическо гайдче, за да видим какво интересно има в града и наистина имаше какво да се види, но ние решихме да не се забиваме по музеи, а първо да видим световно известната (за сефте я чувам) зоологическа градина на града, след което да се разходим из центъра. Сутринта рано потлеглихме, като поне аз тръгнах с големи очаквания за прочутия зоопарк. За моя голяма изненада обаче първо, че го разгледахме го сравнително бързо и второ – определено не беше кой знае какво. Бяха се постарали животните да имат някаква нормална среда около тях, но честно казано е много назад от други зоопаркове, които сте виждали по Animal Planet например. Може би не е много правилно от моя страна да сравнявам, но така беше написано в книжката сякаш правиш разходка на животинския рай. Ако ме питате дали бих отишъл пак – определено не, но ако сте там и искате да видите животни, които тук ги няма – разходете се. Входът е около 10 евро.

Из улиците на Залцбург

Из улиците на Залцбург

След като приключихме със зоопарка се върнахме в града (да, на около километър извън него е) и започнахме да търсим паркинг. Намерихме някакъв доста близо до центъра и успяхме да го спазарим за 5 евро за кажи-речи цял ден. Тръгнахме в произволна посока, като бяхме решили да се ограничим само около центъра, тъй като там е старинната част и честно казано тя основно носи духа на града. Обикаляхме, снимахме, обикаляхме, снимахме. Градът определено беше жив, имаше безброй туристи, които бяха омагьосвани от уличните търговци с Моцарт франчайза. Минахме както по оживените търговски улици, така и през тесните, павирани, безлюдни улички, които вечер са още по-красиви и мистериозни. На тях обикновено ще видите по някое колело или семейно ресторантче с две масички отпред. По-късно се качихме и до една от главните туристически атракции – крепостта. Там се поразходихме из един-два музея и направихме малко панорамни снимки. Попаднахме на една изключително отвратителна група евреи, състояща се от около 20 човека, които не спряха да викат през цялото време, хвърляха боклуци където им падне, децата им пикаеха посредата на кафенето и на всичкото отгоре никой дори не им направи забележка. Въпросната групичка се моташе из целия град и впоследствие ги засякохме на няколко пъти. Между другото на въпросната крепост видяхме едно българско семейство. Времето ни стигна да разгледаме и още няколко местенца и малко да се помотаем по тъмно.

Панорама на Залцбург

Панорама на Залцбург

Изводът е, че като цяло 1 ден е абсолютно достатъчен да разгледате старинната част на града, така че не ви препоръчвам повече от две или три нощувки тук. Прибрахме и стегнахме багажа, защото утре ни чакаше път към Виена.

Ден 13 (Залцбург – Халщат, Австрия – Виена, Австрия)

Пътят днес се очертаваше да бъде лек, имахме предостатъчно време, така че общо взето беше спокойно. Тази сутрин, както и предната, закусихме в пансиончето и имах чувството, че са направили закуската специално за нас. Реално в пансиона бяхме наистина няколко човека, но въпреки това блок масата си беше направена като за повече хора. Евала на собствениците, макар че за парите, които им дадохме подобни “екстри” би трябвало да са си нормални.

Та, хапнахме, пийнахме и се запътихме към Виена, но по пътя трябваше да се отбием в Халщат – адски красиво австрийско градче, разположено на езеро. В общи линии това е единственото, което знаех за него, а това, което впоследствие разбрах на място е, че то е една от най-големите туристически дестинации на Австрия. И има защо! Оказва се, че тук се намира най-старата в света солна мина (приблизително на 7000 г.), наскоро е открит и праисторически некропол и не на последно място – в района има красиви ледени пещери. Но това не е всичко! Сега си представете сгушените къщурки, разположени край езерото и заобиколени от планински върхове. Представете си разходките с ферибота, разходките из пъстрите улици. И зиме и лете, градчето е мечтана дестинация, защото там винаги има какво да се прави, но според мен големият минус е, че просто е прекалено пренаселено. Когато ние пристигнахме, това, което ни посрещна бяха едва маневриращи автобуси из малките улички на града. Паркингите бяха препълнени, имаше задръстване и десетки туристи бяха превзели улиците, корабчетата и пр. Малко лудница си беше. Плюс това градчето е ама наистина малко – около 800 души население и общо взето са 5 улици на кръст, т.е. не очаквайте голямо разнообразие на хотели. Цените в него са високи, но е много вероятно изобщо да не намерите място там. По-скоро трябва да опитате в близките селца, където е по-поносимо, но трябва да се пътува 2-5км.

Първи стъпки в Халщат

Първи стъпки в Халщат

Ние престояхме в Халщат около час. След като си намерихме паркинг, отидохме до езерото, за да снимаме. Имаше една особено известна снимка, която исках да пресъздам и общо взето малко обиколихме докато намерим точната гледна точка (нищо общо с епопеята в Нюшвайнщайн). И двамата с Любо бяхме на мнение, че тук могат да се получат много добри снимки от много различни места, стига човек да има няколко дни. Междувременно докато снимахме край езерото, направи ми впечатление, че то самото е доста мръсно. По принцип досега всички алпийски езера и водни басейни, които видях, бяха с кристално чиста или светла вода. Това тук обаче беше на противоположния полюс – тъмно, мрачно, зеленясало и мръсно. Дори докато правих една снимка, до мен се появи някакъв тип, който държеше саксия с изсъхнало цвете в нея и без капка притеснение я метна в езерото. Мислех, че това само при нас го има, но явно съм се лъгал. След като направихме фотосесията, седнахме на централното площадче, което по принцип е пешеходна зона и пихме по едно. Поседяхме малко и потеглихме към Виена.

Халщат в цялата си прелест!

Халщат в цялата си прелест!

Пътят до там включваше предимно магистрали и това го направи не особено интересен за каране. Честно казано аз имах мерак да видя Виена, макар че повече ми се искаше Залцбург. Още с наближаването на града обаче някак желанието ми понамаля. На хоризонта се появи един огромен град, който беше обвит в облаци вредни емисии. На 20-ина км от него магистралата стана с 5 ленти във всяко платно, трафикът беше натоварен, а желанието ми да видя града спадна почти до нулата. Какво съм очаквал ще питате вие? Честно казано не знам, но градът ми изглеждаше крайно неприветлив. Макар като площ да е колкото София, отдалече изглеждаше поне 2 пъти по-голям. Тук бяхме наели апартамент, тъй като читавите места по хотелите бяха само в центъра, а там цените бяха резач. Въпросният апартамент беше доста далече от центъра, но пък в сравнително спокоен и скъп квартал. Намираше се в нова сградичка, пълна с апартаменти, които се оттдават по наем, а на паркинга долу имаше само автомобили с чуждестранни номера. Наистина голям плюс беше, че имахме паркомясто (то това беше и едно от условията, като резервирахме).

Имахме време да разгледаме някаква част от града още днес и решихме да се възползваме. Оправихме багажите и решихме да се запътим към центъра, ползвайки градския транспорт. Преди това обаче на нашата улица хапнахме по един гигантски шницел в нещо наподобяващо дюнерджийница. В този момент усетих как за тези две седмици ми писна да ям пържено. Из всички държави менюто беше кажи-речи едно и също и включваше много, ама много пържени гадости. Липсваше ми нашата кухня. Тук ям доста пържено (или така мислех), но щом там ми направи впечатление… смятайте. Разходката с градския транспорт до центъра само потвърди мнението ми, че Виена е неприветлив за мен град. По принцип аз не си падам особено по големите населени места. Случвало се е някои места да ми харесат, когато имат някакъв чар, но поне тук не усетих такъв. Това е лично мнение и не искам да обвързвам никой с настоящия ми и бъдещ хейт на града! Та, продължилото близо 20-30 мин пътуване до центъра не беше особено впечатляващо. Все едно да се разхождаш в Дружба, Обеля или Илиянци – крайни, пусти и не добре поддържани квартали. Същото е и там. Централната част е друга бира. Още като слезнахме от трамвая, европейското ме удари в тиквата. Факт, имат си архитектура хората, но тя не може да ме спечели толкова, че да харесам града. Определено обаче ми беше интересно. Почувствах европейския дух – една от централните улици (не се наемам да я нарека единствена) наподобяваше много на главната в Пловдив, само дето сградите отстрани бяха от 2 до 3 пъти по-високи. Навсякъде около нас се чуваха различни езици – немски, английски, френски, испански… Беше приятно, настроението е съвсем друго. Тук също може да срещнете малките и тесни (макар и не толкова) улички, като тези в Залцбург. Опитахме се да обиколим колкото се може повече днес, без да претупваме нещата разбира се. Виена е голям град и има какво да се види, а ние бяхме само за два дни тук. Може да се повтарям, но аз не съм човек на музеите. Т.е. предпочитам да се разхождам из улиците на града, из парковете, из кръчмите… да усетя духа на един град, а не да се забивам по всички точки посочени в туристическия гайд и да съм заобиколен от досадни пенсионери туристи. За щастие и Любо мисли като мен, така че на тея тема нямаше две мнения. И въпреки това съществуваха доста места, които да се обиколят, а времето беше малко. Стъмни се и решихме да се прибираме, за да събираме сили за следващия ден. Направихме няколко бързи нощни снимки на основни културни свърталища, които изглеждат дори по-добре вечер. На някои места обаче ще се затрудните да направите снимка, тъй като на по-централните улици е бъкано от жици и стълбове.

Ден 14 (Виена)

Този ден нямахме ясна представа точно къде искаме да отидем. Единственото сигурно нещо бе да се качим на Виенското колело, намиращо се в Пратера. Пътят до там беше наистина доста и решихме да повървим, като така разгледаме повече от града в централната му част. Самият Пратер преставлява парк с увеселителна и културна част. Ние директно се насочихме към увеселителната, която по това време на седмицата и деня беше абсолютно безлюдна. Качихме се на няколко атракции, включително Виенското колело, от което могат да се направят панорамни снимки на града. Преди да се качите в колелото, минавате през едно адски добре направено музейче с макети, описващо какво се е случило на колеото през годините. Билетът за Виенското е 8.50 евро.

Снимка от Виенското колело

Снимка от Виенското колело

След като слезнахме от него, хапнахме, поразгледахме още малко от града и в един момент решихмче, че няма да е лошо все пак да посетим нещо. Ориентирахме се към акватерариума, а след него решихме да посетим и тукашния зоопарк (най-стария в света), който е още по-известен и хвален от този в Залцбург. На път за там, минахме през няколко търговски улици, откъдето купихме още сувенири. Пристигнахме в акватерариума, който представлява сграда на около 10 етажа, като на всеки от тях има твари, които не ви желаят доброто. Билетът за това удоволствие е 13 евро. Още на първите 2 етажа разбрах, че не съм си дал парите напразно, защото имаше наистина интересни влечуги и земноводни, които никога не бях виждал. Но нещото, което най-много ме впечатли бе една част от сградата, в която бяха слети няколко етажа, образувайки голямо празно пространство, в което на свобода бяха пуснати най-различни животни – предимно птици и маймунки. Якото е, че съвсем свободно може да си взаимодействате с тях. Те си бяха свикнали с хората и не се притесняваха от това да си играете с тях или пък да бъдат снимани, дори някои позираха гордо. Беше им предоставена и доста добра среда – зеленина колкото щеш, въжета, мостчета, водопади. Общо взето изглеждаха доста по-щастливи от събратята им зад стъклата в аквариуми метър на метър. Колкото по-нагоре по етажите се качвате, толкова по-малко хора ще виждате и съответно по-малко видове. На покрива има места за отдих и също е удобно място за панорамни снимки на града. Като цяло на мен доста ми хареса и макар че подобно нещо може да се види навсякъде и много туристи не биха си губили времето да го разглеждат точно във Виена, аз го препоръчвам, ако сте там и се чудите с какво интересно може да си оплътните времето.

Какви неща се случват в акватератиума...

Какви неща се случват в акватератиума…

Продължихме към зоологическата градина. Тя се намира в парка на двореца Шьонбрун, което на картата изглеждаше доста близо до квартирата ни, но впоследствие не се оказа точно така. Въпросният парк е наистина гигантски. В последния момент Любо се отказа да разглежда и кротко седна да пие бирички, докато аз се радвам на животните. Падна адското ходене докато намеря входа, въпреки указателните табели. И накрая фейл – затворено. Умните хорица бяха сложили доста реклами из туристическите материали, но са пропуснали да напишат работното време. Реших, че така и така съм тук и подминах някои наистина красиви части от парка, ще се върна поне да снимам тях. Лошто е, че паркът е разделен на нещо като сектори и за да влезете от един в друг си иска доста ходене, а по-лошото е да разберете, че този вход примерно е затворен и трябва да заобиколите. Самите “сектори” представляват различни по вид и настроение градини (поне това, което видях от тях). Имаше такива пълни със стотици цветя, в които сякаш живота кипеше. Имаше други, в които бе предпочетена зеленината – от тях лъхаше спокойствие и мир. Имаше трети, в които бяха поставени фонтани. Навсякъде из тях бе пълно с пейки, така че не се притеснявайте ако се изморите. Освен това не съм виждал друг парк с толкова много катерици в него. Просто нямаше момент, в който да не виждате катерица около себе си, а дори в повечето случаи по няколко. Паркът наистина си струва да се види и дори като се замисля, ако решите да го обиколите след зоологическата градина, спокойно може да си отделите цял ден прекаран там.

ПаркЪТ!

ПаркЪТ!

Върнах се и седнах при Любо, където пихме бири и обсъждахме безкрайно скъпите неща + телосложението на чернокожите (wtf a?!). Поехме към квартирата, която както ви казах по-рано изглеждаше доста близо до парка, но си отиде един час път. Обиколката ни за днес завърши с едно късно посещение на мазните, пържени шницели, от които само аз хапнах. На сутринта ни чакаше доста лек маршрут – път към Будапеща, при това без да се отбиваме никъде. Спането във Виена за двамата ни излезе общо 116 евро за двете нощувки, което както и да го смятате е дори по-евтино от София за еквивалентен апартамент. Искам да обобщя, че Виена не е лош град и не искам да ме разбирате погрешно, въпреки доста негативните неща, които казах за него. Просто не е мой тип град. Има много какво да се види, но аз не бих го посетил отново целенасочено.

Ден 15 (Виена- Будапеща, Унгария)

Като напускахме града, изпитвах вътрешно удовлетворение. Макар отдавна да бяхме приключили с невероятните алпийски полянки, пак се радвах, че излизаме на открито, далеч от лудницата на града. Пътят до Будапеща също не бе особено интересен – магистрали с едно спиране, за да си купим винетки. Четири дневна електронна винетка струваше 6 евро.

Преди да се усетим бяхме в града и сравнително бързо намерихме хотела си. Интересното при него е, че според описанието му, това е първият четиризвезден хотел, чиито 90% персонал е съставен от хора с увреждания. Всъщност хотелът е тризвезден, но това не е от особено значение. Вътре честно казано беше доста зле… нищо общо с това от снимките. По-скоро наподобяваше някой стар соц-хотел от нашите. Големият плюс обаче беше смешната цена – 60 евро за двама души и отново две нощувки. Това си беше направо 2 пъти по-евтино от Виена и реално се падаше по 30 лв. на нощувка! Но плюсовете не свършват – не знам какви увреждания има персоналът, но беше изключително отзивчив и коректен. Когато пристигнахме рецепционистът го нямаше и неговото място зае сервитьор (или поне някакъв човек, който работеше в ресторанта, а това го разбрахме когато по-късно ни донесе бира и пица). Справи се отлично и бе невероятно любезен. И като стана дума за бира и пица – цените бяха потресаващо ниски. Бирата беше по-малко от евро, а пицата около 3-4 евра. Като направя сравнение с 25-те евро, които дадох за същото в Швейцария ме боли главата. Поредните плюсове, които искам да изтъкна са, че първо хотелът си има собствен паркинг и второ, буквално пред него са разположени спирка на автобус, който ви води директно на центъра и супермаркет. И като теглим чертата – евтин хотел с паркинг, удобен транспорт до центъра, супермаркет, евтин ресторант и приятен персонал! Това е хотел Панда!

Като се настанихме беше около 13 часа, а жегата, която ни мореше от Залцбург насам беше в апогея си. Имахме кажи-речи цял да разглеждаме, а невероятната задуха просто ни смазваше. Стояхме под чадърите в хотела, отпивахме бързо бирата, тъй като се стопляше за минути и мислехме кога и какво ще разглеждаме. Повисяхме си сигурно 2 или 3 часа и решихме, че е време да предприемем нещо, защото не ставаше по-хлядно, а времето си минаваше. Любо предложи да идем с кола до някакъв парк, но аз бях ударил няколко бири и не ми се рискуваше в чужд град – предложих да ползваме градския транспорт, макар да беше доста тегаво. Не успяхме да се разберем нещо и за първи път плановете ни малко се разминаха. Аз се пуснах към центъра да обикалям сам, а той реши да се разходи привечер.

Из улиците на Будапеща

Из улиците на Будапеща

Както във Виена, така и тук, закупуването на билет за градския транспорт представлява малко приключение. Там ако не се лъжа билетите бяха по 2 евро и се купуваха от превозното средство посредством автомати, работещи само с монети. Тук положението бе подобно, но с малката разлика, че всичко бе разбито. Билетите (ококло 1 евро) се купуваха от автомати разположени по спирките. Пак ръгаш пари, но не винаги ги хваща. След това взимаш билетчето и го дупчиш вътре в превозното средство. Но и автоматите за билети и перфораторите бяха разбити, така че се почувствах малко като у дома. Предполагам хората имат някакви карти или просто пътуват гратис, но не видях никой да купува билети.

Може би се чудите защо още не съм казал нищо за града, както направих с Виена? Всъщност и Будапеща е голям град, дори като площ е доста по-голям от Виена, а като население са почти сходни (пак с превес на унгарската столица). Изобщо не изглежда така обаче! Сякаш Будапеща не е столица а просто голям град. Няма нищо крещящо, атмосферата в града е тотално различна от тази във Виена. Мога веднага да направя сравнение със София и Варна – единият е голям и задъстен град, пълен с хора, които са дошли да правят кариера, а другият по-малък, спокоен и приятен за живеене град, който си има и море. Наистина Дунав придава на Будапеща един съвсем различен поглед, но не е само това, самият град изглежда в пъти по-приятен за живеене. Пак казвам – това си е лично мнение.

Но да се върнем на моята разходка. За моя голяма изненада се качих в един раздрънкан Икарус и така съвсем се почувствах като у дома. Шофьорът имаше завидни умения в скоростното каране, на които дори Шумахер би цъкал с уста. Пристигнах цял в централната част на града и още със слизането си бях адски впечатлен. Усетих как градът ме приветства за добре дошъл. Спирката беше на 200 метра от реката и отидох да щракна 1-2 снимки, а и да се насладя на красивия залез. После, сравнително бързо се ориентирах и се набутах в една от централните пешеходни зони, където животът течеше с пълна сила. Заведенията са едно до друго, разположени от двете страни на улицата, препълнени и кое от кое по красиви. Честно казано ми се искаше да седна във всяко едно от тях, но нямаше как. Цените бяха учудващо приемливи, като за центъра на столицата. В крайна сметка реших да се помотам още малко и накрая седнах на възможно най-централното и имащо места ресторантче. Бях си казал, че тая вечер ще ям нещо НЕпържено каквото и да става и колкото и да струва. В крайна сметка изборът ми беше chicken supreme + french fries и сос fondue. С бакшиша това невероятно приготвено пилешко ми излезе 20 евро, което бие по всички параграфи останалите страни до момента (може би само в Германия можеше да се намери нещо подобно като вкус и цена). Доволен, поседях малко просто наблюдавайки всичко около мен и се чувствах наистина добре, че точно сега, в момента съм част от този жив град. Върнах се по същия път, тъй като вече ставаше късно и когато отново се доближих до реката бях вцепенен от невероятната гледка. Градът светеше! Буквално бе в малки жълти светлини, които те карат да се чувстваш сякаш си в приказка. Десетки корабчета маневрираха из реката, стотици хора обикаляха край нея, улиците и парковете също бяха пълни. Усещането беше страхотно и не вярвах, че Будапеща ще е толкова по-красива вечер.

Будапеща вечер!

Будапеща вечер!

Стигнах до спирката и този път гратис се прибрах до хотела. Автобусът беше 2 пъти по-раздрънкан и шофьорът 2 пъти по-луд. Евала! Любо се прибра малко след мен, обменихме впечатления от деня и легнахме, защото утре предстоеше яко ходене.

Ден 16 (Будапеща)

Днес решихме отново да прибегнем до услугите на градски транспорт, но фейла с машините за билетчета отново ни накара да се возим безплатно. Искахме първо да разгледаме така наречения Buda Castle. Там всъщност прекарахме доста време, защото между снимките и гигантските му размери, взехме че попаднахме на нещо като фестивал, в който главната атракция беше репродукция на битката с османците. Постояхме и изгледахме доста голяма част, като се получиха и някои интересни кадри. Готиното неща бяха абсолютно безплатния вход и близката позиция на тъплата до действието. Беше интересно, ново и неочаквано.

Изглед към Будапеща

Изглед към Будапеща

След това се спуснахме към града, за да хапнем нещо и евентуално да премислим къде ще ходим. Седнахме в едно сгушено кафене близо до гигантската базилика “Св. Стефан”, на прага на която стояха младоженци. След като хапнахме, Любо реши да се върне в хотела и да почива, а аз предпочетох да разгледам още. Бродех из централните улици и се наслаждавах на всеки един момент. Проблемът беше адската жега. Дехидратацията беше убийствена, колкото и вода да пиех. Дори минах през един McDonalds за леденостуден спрайт, но не помогна. Пробвах и с едни сладоледи, които заглеждах вече два дни, но всичко беше временно. На няколко пъти се връщах до реката, надявайки се, че ще има ветрец, но бях посрещан от яко слънце. В късния следобед се намирах на една пейка, без капка сила. Бях на същата централна уличка, на която вечерях предния ден. Просто седях и наблюдавах хората. Не бях снимал много днес и ми се искаше като за последен ден да си доизхабя батерията. Хрумна ми, че сега е перфектният момент да изпробвам видеофункциите на моя D7000. Започнах да снимам отделни кадри на разни интересни хорица и мислех да направя нещо като интродукция на града. Е, няколко месеца по-късно дори още не съм пипнал въпросните кадри, но това е предимно от липса на време. Батерията ми падна доста по-бързо отколкото очаквах и реших, че това ще е краят за днес и като цяло за пътуването.

Бой!

Бой!

Хванах си автобусчето и се прибрах в хотела. Часът беше около 18-19, не бях особено гладен… по-скоро отново жаден и се отбих в близкия супермаркет. Имах още форинти, които трябваше да пробутам, така че си взех няколко води, сладки неща, чипсове, снаксове и други тъпотии. Помня, че взех доста неща, а бяха нещо от рода на 2-3 евро. Любо беше излезнал, така че отново не се засякохме. Аз посъбрах багажи, след което легнах със чипсовете и водата/бирата до мен и зяпах Карибски пирати. Честно, по-ужасни неща не бях ял… то като цяло разнообразието в супер-а беше доста малко, но явно аз съм попаднал на най-големите помии. Дори минералната вода която взех (2 бутилки по 1.5л бяха 0.5 евро) се оказа пълна отврат. Мислех си, че това е просто вода и не би трябвало да има разлика, но явно съм грешал. Общо взето си останах само с едната бира, която още повече ме дехидратира. По някое време се появи Любо, отново си разказахме какво се е случило, след което легнахме.

Ден 17 (Будапеща – София)

И така, това беше краят на едно доста амбициозно и изключително пътуване. Днес трябваше да си съберем багажите и да поемем към София. Пътят представляваше близо 800 километра безкрайни магистрали. Последното ми зареждане беше в центъра на Виена и ми беше интересно дали ще ми стигне до София.

Тръгнахме малко по-рано, защото дори и да поддържаме по-висока скорост на магистралите, пак времето ни беше малко. На излизане от Будапеща бях втрещен от факта, че улиците на града приличат доста на софийските. Нямаше дупки, но бяха адски неравни и некомфортни. Общо взето колкото по на изток отивахме, толкова по-зле ставаше. Когато влезнахме в Сърбия директно се качихме на нещо което е било/е/ще бъде магистрала. Пътят беше уникално зле, целият в ремонти, прахоляк и на доста места нямаше асфалт. На сърбите не им пукаше особено, защото в тази убийствена отсечка минахме през два toll пункта и оставихме по 6 евро. След това отсечката от Белград до София ми се видя като рай. По пътя спряхме на едно единствено място само за да хапнем.

В София пристигнахме преди залез (все пак успях да пристигна без да зареждам, макар лампата да светна). Бях едновременно провесил нос, че това невероятно приключение свърши, но и щастлив, че се връщам у дома. Емоциите, които натрупах, местата, които видях… колкото и да пиша няма как да ги пресъздам, защото човек наистина трябва да отиде там, да вкуси по малко от всичко и да намери своето местенце в рая на Алпите. Това амбициозно пътуване в 10 държави поне за мен бе началото. Набелязах места, които бих посетил отново и почти сигурно ще. Събрах ценна информация за всяка една страна. Добих опит в подготовката, какво трябва и какво не трябва да се прави, евентуални проблеми и пр. Наистина имаше куп неща, които бяхме пропуснали… нищо, че се подготвяхме от близо година преди това. Знам, че във фермана по-горе има куп излишна информация, но ако се зачетете между редовете, ще видите, че съм се опитал да вкарам в историята и полезни неща, които наистина да ви свършат работа ако ви предстои път към някоя от тези страни. Знам, че много от вас ги вълнуват и малко цифри, защото наистина факторът пари играе роля в случая. Ще посветя цяла секция на въпросните цени по-долу.

СНИМКИ ОТ ПЪТУВАНЕТО @ PICASA
НЯКОЛКО ОБРАБОТЕНИ СНИМКИ @ FLICKR

Пътят в сухи цифри

Приключението ни продължи 17 дни, в които изминахме малко над 5500 км. Записвах си абсолютно всички разходи, които имам, тъй като това щеше да е безценен помощник за последвалите пътувания. Не съм се скръндзил или нещо такова, просто исках да знам кое къде колко струва. Съветът ми е преди да тръгнете за където и да е да се поинтерсувате за местната валута. На много места се налага да плащате в евро, а да ви се връща местна валута по някакъв извратен курс и понякога разликите наистина са големи. Освен това често се случваше да ми остава валута, която не мога да похарча и прахосвах за глупости, но това по-рядко може да се избегне. Просто се опитвайте да обменяте по по-малко. Има вариант и с остатаналите пари да доливате гориво. Та ето малко сухи цифри:

17 дни
5500км (+- 30)
340 л. дизел (+- 5)
895 лв. ( +- 10)
Среден разход: 4.4 (борд), 6.2 (реален)
Скорост: 110-130 (магистрали), 70-90 (извънградско), 70-100 (феноменалните пътища и пасове на Алпите)

Колата е BMW 320CD, ръчка, 150hp, климатик включен през 50% от времето (другите 50 бяха за невероятния въздух в Алпите), пълна отвсякъде. Карано е възможно най-неикономично.

Въпросните 900 лв. бяха пречка за мен, защото бях сам в колата, но ако сте няколко човека и делите според мен ще се получи прекрасна сума за такъв преход. Но това е цифрата само за горивото, не забравяйте, че имаме такси, винетки и пр. Ето малко информация и за тях, като винетките са отбелязани в скоби, другото са toll roads:

Сърбия – 22 лв.
Хърватска – 57 лв.
Италия – 10 лв.
Австрия – 16 лв (10-дневна винетка) + 20 лв.
Унгария – 12 лв (4-дневна винетка).
Сърбия (връщане) – 26 лв.

Имайте предвид, че тези цифри са за ориентир и е възможно да има отклонения, в зависимост от пътищата, държавите, времето, размера на ушната ви мида, цената на морковите в Индонезия и други. Надявам се ви е било интересно четиво и ако имате някакви въпроси чувствайте се свободни да ме питате.

СНИМКИ ОТ ПЪТУВАНЕТО @ PICASA
НЯКОЛКО ОБРАБОТЕНИ СНИМКИ @ FLICKR

Коментар (1)

  1. Отговор March 20, 2016 / 07:20 10 дни в магическата Швейцария Joro.me – Web Designer & Front-End Developer

    […] но за всичко останало спокойно може да цъкате с уста. Преди няколко години имах удоволствието да видя нищожна част от нея и се […]

Contact
captcha